— Просто съм уморена — това е — каза тя, когато с благодарност се озова в собствената си стая. И искрено го вярваше. Но някакъв слаб изблик на радост, сякаш от таен, неизвестен извор, се надигна в сърцето й на другия ден вечерта, когато видя Гилбърт да крачи надолу през Омагьосаната гора и да минава по стария дъсчен мост с твърдата си, бърза походка. В края на краищата Гилбърт нямаше да прекара тази последна вечер с Руби Гилис.
— Изглеждаш уморена, Анн — каза той.
— Уморена съм, и още по-лошо, раздразнена. Уморена, защото цял ден си приготвях куфара и ших. И раздразнена, защото шест жени идваха да се сбогуват с мен и всяка от тях успя да каже по нещо, което сякаш направо обезцвети живота и го остави сив, мрачен и печален като ноемврийска утрин.
— Злобни дърти кокошки! — беше елегантният коментар на Гилбърт.
— О, не, не бяха такива — каза Анн сериозно. — Точно това е проблемът. Ако бяха злобни кокошки, нямаше да им обърна внимание. Но всичките са добри, любезни, майчински настроени души, които ме обичат и които обичам. Затова всичко, което казаха или намекнаха, толкова ме засегна. Показаха ми, че ме мислят за луда да ходя в Редмънд и да се опитвам да взема бакалавърска степен. Оттогава се чудя дали не е така. Госпожа Питър Слоун въздъхна и каза, че се надява силите да ми стигнат до края. Веднага се видях като отчаяна жертва на нервно изтощение в края на третата година от учението. Госпожа Ибън Райт заяви, че сигурно ще ми коства страшно много да прекарам четири години в Редмънд. С цялото си същество почувствах, че е непростимо да пилея парите на Марила и моите собствени за такава глупост. Госпожа Джаспър Бел се надявала да не позволя колежът да ме разглези, както ставало с някои хора. Почувствах, че след четирите години в Редмънд мога да се превърна в най-непоносимото същество, като мисля, че знам всичко, и ще гледам отвисоко всичко и всички в Авонлий. Госпожа Илайша Райт разбирала, че момичетата от Редмънд, особено онези от Кингспорт, са „натруфени и надменни“ и предполагала, че няма да се чувствам добре сред тях. И аз се видях — чипоносо, старомодно, унизено момиче от провинцията, което се тътри из залите на Редмънд с обувки с подковани медни носове.
Анн завърши мисълта си със смесица от смях и въздишка.
— Ти сигурно не обръщаш внимание на приказките им — запротестира Гилбърт. — Знаеш много добре колко оскъден е погледът им към живота, въпреки че са чудесни хора. Да правиш това, което те никога не са правили, е същинско проклятие. Ти си първото момиче от Авонлий, което отива в колеж. Знаеш, че всички пионери ги смятат за умопобъркани.
— О, знам. Но да усещаш, е много по-различно, отколкото да знаеш. Понякога здравият разум ме напуска. Обхваща ме нездравият разум. Наистина, след като госпожа Илайша си отиде, едвам успях да свърша с опаковането на багажа.
— Ти просто си уморена, Анн. Ела, забрави всичко и се разходи с мен — да поскитаме малко из гората отвъд блатото. Там трябва да има нещо, което искам да ти покажа.
— Трябва да има! Не знаеш ли дали е там?
— Не. Знам само, че трябва да е там, защото видях нещо на това място през пролетта. Хайде, ела. Ще си представим, че отново сме деца и ще вървим по посока на вятъра.
Те весело тръгнаха напред. Анн си спомняше за неприятностите от предишната вечер и беше много мила с Гилбърт. А Гилбърт, взел си поука, се стараеше да бъде само приятелят от училище. Госпожа Линд и Марила ги гледаха от прозореца на кухнята.
— Някой ден те ще се съберат — каза госпожа Линд одобрително.
Марила леко потрепна. В сърцето си се надяваше това да стане, но с неохота слушаше как госпожа Линд обсъжда въпроса по своя клюкарски маниер.
— Те още са деца — каза тя кратко.
Госпожа Линд се засмя добродушно.
— Анн е на осемнайсет. На тази възраст аз бях вече омъжена. Ние, старите, Марила, винаги мислим, че децата не са пораснали, ето какво. Анн е млада жена и Гилбърт е мъж, той боготвори земята под краката й, всички го виждат. Той е добър човек, а и Анн няма равна на себе си. Надявам се, че в Редмънд няма да й дойде в главата някоя романтична глупост. Никога не съм одобрявала местата със смесено обучение, нито сега, нито преди, ето какво. Не вярвам — тържествено обобщи госпожа Линд — студентите от такива колежи да правят нещо друго, освен да флиртуват.