— Съжалявам. Прости ми, Гилбърт — беше всичко, което успя да каже.
Гилбърт нежно освободи ръката й.
— Няма какво да ти прощавам. Мислех, че не съм ти безразличен. Залъгвал съм се, това е. Сбогом, Анн.
Анн се качи в стаята си, седна на прозореца, от който се виждаха боровете, и горчиво заплака. Чувстваше, че нещо неизмеримо ценно си беше отишло от живота й. Това беше приятелството на Гилбърт. О, защо трябваше да го загубва по този начин?
— Какво се е случило, скъпа? — попита Фил.
Анн не отговори. В този момент й се искаше Фил да беше на хиляда мили оттук.
— Предполагам, че си отказала на Гилбърт Блайт. Ти си идиотка, Анн Шърли!
— Наричаш идиотско да откажа да се омъжа за човек, когото не обичам? — каза студено Анн, предизвикана да отговори.
— Ти не разпознаваш любовта, когато я виждаш. Оформяш си нещо във въображението, което смяташ за любов и очакваш реалността да изглежда по същия начин. Ето, това е първото разумно нещо, което някога съм казвала през живота си.
— Фил — помоли я Анн. — Моля те, иди си и ме остави сама. Моят свят се разпадна на парчета. Искам да го възстановя.
— Без Гилбърт в него? — попита Фил на излизане.
Свят без Гилбърт в него! Анн повтори думите печално. Щеше да бъде много самотно, пусто място! За всичко беше виновен Гилбърт. Той бе развалил прекрасната им дружба. Трябваше да се научи да живее без нея.
Двадесет и първа глава
Анн прекара в Болинбрук две много приятни седмици с лека подсъзнателна болка и разочарование, когато си помислеше за Гилбърт. Обаче нямаше много време да си мисли за него. „Маунт Холи“, красивата стара ферма на семейство Гордън, беше весело място, претъпкано с приятели на Фил от двата пола. Зареди се зашеметяваща последователност от разходки с коли, танци, пикници и празненства на лодки, споявани от Фил, която бе начело на „гуляите“. Алек и Алонзо с такава неизменност бяха под ръка, че Анн се чудеше дали правеха нещо друго, освен да ходят по петите на Фил като блуждаещи огньове. И двамата бяха хубави, мъжествени, но кой бе по-добрият?
Най-приятната случка по време на визитата на Анн в Болинбрук беше посещението на родното й място — малката сиромашка жълта къщурка на една затънтена улица, за която често беше мечтала. Тя я погледна възхитено, после двете с Фил влязоха през портата.
— Почти такава е, каквато си я представях — каза тя. — Няма клончета орлов нокът над прозорците, но има люляково дърво до портата, а на прозорците муселинени пердета. Колко се радвам, че още е боядисана в жълто.
Една много висока и много слаба жена отвори вратата.
— Да, тук живееше семейство Шърли преди двайсет години — каза тя в отговор на въпроса на Анн. — Бяха наели къщата. Спомням си ги. И двамата умряха от треска и получиха последно причастие… Беше страшно тъжно. Оставиха бебе. Предполагам, отдавна е мъртво. Беше болнаво. Старият Томас и жена му го взеха — сякаш си нямаха достатъчно собствени.
— Не съм умряла — каза Анн и се усмихна. — Аз бях това бебе.
— За бога! Ама ти си пораснала — възкликна жената, сякаш беше силно изненадана, че Анн вече не е бебе. — Ела да те видя, забелязвам приликата. По цвят си като баща си. Той имаше червена коса. Но в очите и устата приличаш на майка си. Тя беше хубаво същество. Дъщеря ми ходеше на училище при нея и беше очарована. Погребаха ги в един гроб и училищното настоятелство им сложи надгробен камък като признание за вярната служба. Ще влезете ли?
— Ще ми позволите ли да се поразходя из къщата? — попита Анн нетърпеливо.
— Божичко, иди, ако искаш. Няма да ти отнеме много време, няма много за гледане. Карам моя мъж да направи нова кухня, но той не е от енергичните. Гостната е тук, а горе има две стаи. Спокойно обиколете. Аз трябва да нагледам бебето. То се роди в източната стая. Спомням си, майка ти казваше, че обича да гледа изгрева. А пък ти се роди, когато изгряваше слънцето и светлината му върху лицето ти било първото нещо, което видяла майка ти.
Анн се качи по тесните стълби и влезе в малката източна стая с разтуптяно сърце. За нея беше светилище. Тук майка й беше очаквала майчинството с изключително щастливи мечти. Тук червената светлина на изгрева беше паднала върху двете в свещения час на раждането. Тук беше умряла майка й. Анн се огледа с благоговение, очите й се премрежиха от сълзи. За нея това беше един от скъпоценните часове в живота, които завинаги остават в паметта.