— Само като си помисля — мама е била по-млада от мен, когато съм се родила — прошепна тя.
Когато Анн слезе долу, стопанката на дома я посрещна в залата. Тя й подаде мръсен малък пакет, завързан с бледа синя панделка.
— Ето връзка стари писма, които намерих в гардероба горе, когато се нанесох тук — каза тя. — Не зная какви са, никога не съм ги чела, но адресът на най-горното е „госпожица Бърта Уилис“, а това беше моминското име на майка ти. Вземи ги, ако искаш да ги имаш.
— О, благодаря ви, благодаря — извика Анн и грабна пакета.
— Това беше всичко, останало в къщата — каза домакинята. — Цялата покъщнина беше продадена, за да се платят сметките на доктора, а госпожа Томас получи дрехите и някои дреболии на майка ти. Мисля, че не са изтраяли дълго сред онази тълпа малчугани на Томас. Те бяха разрушителни млади животни, така ги помня.
— Нямах нищо, което е принадлежало на майка ми — каза Анн задавено. — Как да ви се отблагодаря за тези писма.
— Няма защо. Божичко, ама и очите ти са като на майка ти. Тя можеше да говори с нейните. Баща ти беше малко простоват, но страшно добър. Хората казваха, че няма по-влюбени от тях двамата — горките, не живяха много. Но бяха много щастливи.
Анн копнееше да се прибере, за да чете скъпоценните писма, но първо направи едно малко поклонение. Отиде сама до зеления ъгъл в „старото“ гробище на Болинбрук, където бяха погребани майка й и баща й, и остави на гроба им белите цветя, които носеше. После побърза да се върне в „Маунт Холи“, затвори се в стаята си и започна да чете писмата. Някои бяха написани от баща й, а други от майка й. Не бяха много — всичко на всичко дванайсет — защото Уолтър и Бърта Шърли не се бяха разделяли за дълго по време на годеничеството си. Писмата бяха пожълтели, овехтели и потъмнели, замъглени от ръката на времето. Нямаше задълбочени мъдрости върху зацапаните и намачкани страници, а само редове любов и доверие. Бяха обгърнати с трогателността на забравени неща — далечните, пламенни въжделения на тези отдавна умрели влюбени. Бърта Шърли притежаваше дарбата да пише писма, които въплъщаваха очарователната личност на авторката в думи и изрази, които още пазеха своята красота и аромат, въпреки изминалите години. Писмата бяха нежни, интимни, свещени. За Анн най-милото беше писмото, написано след раждането й до баща й, който отсъствал за кратко. Беше пълно с хвалби на гордата млада майка за „бебето“ — за неговия ум, красота, добродетели.
„Най-много я харесвам, когато спи, а още повече, когато е будна“, беше написала Бърта Шърли в послеписа. Може би това е било последното изречение, излязло от перото й. Краят е бил много близо.
— Това беше най-хубавият ден в живота ми — каза Анн на Фил вечерта. — Открих баща си и майка си. Тези писма ги направиха реални за мен. Вече не съм сираче. Чувствам се така, сякаш съм отворила книга и съм открила между листата й рози от миналото.
Двадесет и втора глава
Сенките от пламъците на огъня танцуваха по кухненските стени в Грийн Гейбълс, защото пролетната вечер беше студена. През отворения източен прозорец долитаха тънките нежни гласове на нощта. Марила седеше до огъня — поне телом. Духом тя беше се върнала в миналото, а краката й бяха млади. Напоследък Марила прекарваше така много часове, докато си мислеше, че би трябвало да плете нещо за близнаците.
— Май остарявам — каза тя.
Макар че през последните девет години Марила почти не беше се променила, освен че отслабна малко и стана още по-ъгловата, имаше повече побелели коси в прическата си, която все още беше завита на същия здрав възел, с две игли за коса — може би същите игли от едно време. Но изражението й беше много по-различно. Онова нещо около устните й, което намекваше за чувство за хумор, се беше развило чудесно. Погледът й беше по-нежен и по-мек, усмивките й — по-чести и по-мили.
Марила мислеше за целия си изминал живот, за пълното с лишения, но щастливо детство, за ревниво пазените мечти и попарените надежди от моминството й, за дългите, сиви, затворени, монотонни години, които бяха последвали. А идването на Анн — живото, импулсивно дете с богато въображение, с обичливо сърце и свят от приказки, разцъфна като роза. Марила чувстваше, че от своите шейсет години беше живяла само през деветте след пристигането на Анн. А Анн щеше да си бъде у дома вечерта на другия ден.
Кухненската врата се отвори. Марила погледна нагоре с очакването да види госпожа Линд. Пред нея стоеше Анн, висока, с искрящи очи, с ръце пълни с иглики и теменужки.