— Анн Шърли! — възкликна Марила. Веднъж през живота си поне беше изненадана, тя сграбчи момичето си и го притисна заедно с цветята до сърцето си, като горещо разцелува светлата коса и скъпото лице. — Не те очаквах преди утре вечер. Как дойде от Кармъди?
— Пеш, най-скъпа от всички Марила. Не съм ли го правила хиляди пъти, когато бях в „Куинс“? Пощаджията ще ми донесе куфара утре. Изведнъж ме обзе носталгия и си дойдох един ден по-рано. Минах през Теменужения дол. Сега е огромна ваза с теменуги, милите, с цвета на небето. Помириши ги, Марила, изпий ги!
Марила вдъхна аромата, но беше по-заинтригувана от Анн, отколкото от пиенето на теменужки.
— Седни, дете. Сигурно си уморена. Ще ти приготвя вечеря.
— Тази вечер луната изгрява очарователно иззад хълмовете, Марила, а как пееха жабите на път за дома от Кармъди! Обичам музиката на жабите. Сякаш е свързана с всичките ми най-щастливи спомени. И винаги ми напомня за деня, когато дойдох тук за пръв път. Ти спомняш ли си го, Марила?
— Ами да — каза Марила без колебание. — Никога няма да го забравя.
— О, колко хубаво е отново да си у дома! Редмънд беше чудесен, а Болинбрук великолепен, но Грийн Гейбълс е моят дом.
— Чух, че това лято Гилбърт няма да си идва у дома — каза Марила.
— Не. — Нещо в тона на Анн накара Марила да я изгледа остро, но Анн очевидно беше погълната от подреждането на теменужките във ваза.
— Гилбърт добре ли се представи на изпитите? — настояваше Марила.
— Отлично. Той е пръв в класа си. Но къде са близнаците и госпожа Линд?
— Рейчъл и Дора са у господин Харисън. Дейви е у Болтърови. Май го чувам, че идва.
Дейви видя Анн, спря и се хвърли върху нея с възторжен вик.
— О, Анн, колко хубаво, че те виждам! Кажи, нали съм пораснал с два инча от миналата есен. Днес госпожа Линд ме измери с рулетката си и кажи, Анн, виждаш ли предния ми зъб? Няма го. Госпожа Линд го върза за единия край на конец, а другия край за вратата, после затръшна вратата. Продадох го на Милти за два цента. Милти събира зъби.
— За какво са му зъби? — попита Марила.
— За огърлица, да си играе на индиански вожд — обясни Дейви и скочи в скута на Анн. — Вече е събрал петнайсет.
— Добре ли се държа при госпожа Болтър? — попита строго Марила.
— О, с Милти ловихме риба и гонихме котката, търсихме яйца и подвиквахме на ехото. Има страхотно ехо в храстите зад плевнята на Болтърови. Кажи ми, Анн, какво е ехо? Искам да знам.
— Ехото е една красива нимфа, която живее далеч в горите и се смее на света иззад хълмовете.
— Как изглежда?
— Косата и очите й са тъмни, но вратът и ръцете й са бели като сняг. Никой смъртен не може да види колко е хубава. Тя е по-бърза от сърна, а ние познаваме само този неин подигравателен смях. Нощем можеш да чуеш зова й, да чуеш смеха й под звездите. Но никога не можеш да я видиш. Тя отлита надалеч, ако я последваш, и винаги ти се присмива над следващия хълм.
— Всичко това истина ли е, Анн? Или е шмекерия? — попита Дейви със зяпнала уста.
— Дейви — каза Анн отчаяна, — не можеш ли да различиш приказката от лъжата?
— Тогава какво ни отвръща така нахално от храстите на Болтърови? Искам да знам — не преставаше Дейви.
— Когато пораснеш още малко, Дейви, ще ти обясня всичко.
Споменаването на възрастта очевидно даде нов обрат на мислите на Дейви, защото след няколко мига размисъл той прошепна тържествено:
— Анн, ще се женя.
— Кога? — попита Анн със същата тържественост.
— О, когато порасна, разбира се.
— Това ме успокоява, Дейви. Коя е дамата?
— Стела Флетчър. Тя е в моя клас. И кажи, Анн, тя не е ли най-хубавото момиче, което някога си виждала. Ако умра, преди да порасна, ти ще се грижиш за нея, нали?
— Дейви Кейт, престани да говориш глупости — каза Марила строго.
— Не са глупости. Тя обеща да ми стане съпруга и ако умра, ще бъде моя вдовица, нали? И си няма никого да се грижи за нея, освен старата си баба.
— Ела да вечеряш, Анн — каза Марила. — И не окуражавай това дете да говори глупости.
Двадесет и трета глава
Това лято животът в Авонлий беше много приятен, въпреки че Анн, тъкмо в разгара на ваканционните удоволствия, беше обхваната от чувство на „нещо отлетяло, което би трябвало да е тук“. Тя не би признала, дори в най-съкровените си мисли, че това бе причинено от отсъствието на Гилбърт. Но когато трябваше да се прибира сама от молитвените събрания и от сбирките на ОПСА, докато Дайана и Фред и много други щастливи двойки се разхождаха по здрач из осветените от звездите селски пътища, в сърцето й се настаняваше странна, самотна болка, която не можеше да прогони. Гилбърт дори не й пишеше, противно на очакванията й. Майката на Гилбърт, която беше весела, откровена, приветлива дама, но без тактичност, имаше притеснителния — навик да пита Анн, винаги с болезнено отчетлив глас и винаги в присъствието на цяла тълпа, дали напоследък е получавала вести от Гилбърт. Горката Анн се изчервяваше ужасно и промърморваше: „Не много скоро“, което се приемаше от всички, включително и от госпожа Блайт, просто като моминско извъртане.