Проспъкт Пойнт
20 август
Скъпа Анн — написано с две „н“ — пишеше Фил, трябва да подпирам клепачите си, за да мога да ти пиша. Това лято те пренебрегнах за срам, мила, но всички останали мои кореспонденти също бяха пренебрегнати. Имам да отговарям на огромен куп писма, затова трябва да събера остатъците от мозъка си и да започвам. Извини ме за обърканите метафори. Страшно ми се спи. Снощи с братовчедката Емили бяхме на гости у съседите. Имаше още няколко госта и веднага щом си отидоха тези нещастници, нашата домакиня и трите й дъщери ги разнищиха. Знаех, че ще започнат да говорят за братовчедката Емили и за мен веднага щом затворят вратата след нас. Когато се прибрахме, госпожа Лили ни информира, че ратаят на съседите вероятно е болен от скарлатина. Винаги можеш да разчиташ на госпожа Лили да ти казва такива ободрителни неща. Ужасно ме е страх от скарлатината. Не можах да заспя, все си мислех за това, когато си легнах. Мятах се насам-натам, сънувах кошмари, когато успявах да подремна за миг. И в три се събудих със силна треска, пресъхнало гърло и адско главоболие. Знаех, че съм хванала скарлатина. Станах панически и потърсих „докторската книга“ на братовчедката Емили, за да прочета какви са симптомите. Анн, имах ги всичките. Тогава се върнах в леглото и като бях научила най-лошото, спах като заклана през остатъка от нощта. Макар че не разбирам защо закланият спи по-дълбоко от всеки друг. Но тази сутрин бях много добре, така че не може да съм хванала треската. Предполагам, ако я бях хванала снощи, нямаше да се развие толкова бързо. Припомних си това през деня, но в три часа през нощта не бих могла да мисля логично.
Сигурно се чудиш какво правя в Проспъкт Пойнт. Винаги съм обичала да прекарвам по един месец на брега и татко настоява да идвам в „подбрания пансион“ на неговата втора братовчедка Емили в Проспъкт Пойнт. И така, преди две седмици пристигнах тук както обикновено. И както обикновено старият „чичо Марк Милър“ ме докара от гарата с допотопната си двуколка и с онова, което нарича кон „със специално предназначение“. Той е добър старец и ми даде цяла шепи розови ментови бонбони. Ментовите бонбони ми изглеждат толкова религиозен вид сладки. Може би защото, когато бях малка, баба Гордън винаги ми ги даваше в църквата. Веднъж я попитах за миризмата на мента: „Това ли е ароматът на свещеното?“. Не исках да ям бонбоните на чичо Марк, защото ги беше извадил направо от джоба си и трябваше да махне от тях няколко ръждиви гвоздея и други неща, преди да ми ги даде. Но за нищо на света не бих обидила старата душа, затова внимателно ги смучех из пътя. Когато изядох последния, чичо Марк каза с лек укор: „Ни трябваш да идете всичкити бонбони наведнъж, госпожице Фил. Ще ви хвани стумашно разстройство“.
Освен мен у братовчедката Емили имаше още само петима наематели — четири стари дами и един младеж. Моята съседка отдясно е госпожа Лили. Тя е от хората, които изпитват страхотно удоволствие да описват подробно многобройните си болежки и страдания. Не можеш да споменеш никоя болест, без тя да каже, клатейки глава: „А, много добре знам какво е“ — и после получаваш всичките подробности. Джонас казва, че веднъж й споменал за атаксия на двигателната система, а тя казала, че знае много добре какво е това. Била страдала от нея десет години и била излекувана от пътуващ доктор.
Кой е Джонас? Почакай, Анн Шърли. Ще разбереш всичко за Джонас в подходящото време и място. Той не трябва да бъде смесван с достойните стари дами.
Моята съседка отляво на масата е госпожа Фини. Тя винаги говори с хленчещ, скръбен глас — винаги очакваш изнервено да избухне в плач всеки момент. Тя ти внушава, че животът е долина от сълзи и че усмивката, да не говорим за смеха, са достойно за презрение лекомислие. Тя има по-лошо мнение за мен, отколкото леля Джеймисина, и не обича да се опитвам много да го променя, както леля Дж.
Госпожица Мария Гримсби седи по диагонал от мен. Първият ден, когато пристигнах, споменах на госпожица Мария, че изглежда ще вали малко — а госпожица Мария се разсмя. Казах, че пътят от гарата е много красив — госпожица Мария се разсмя. Казах, че изглежда все още има няколко комара — госпожица Мария се разсмя. Казах, че Проспъкт Пойнт е все така красив, както винаги — госпожица Мария се разсмя. Ако бях казала на госпожица Мария: „Баща ми се обеси, мама се отрови, брат ми е в изправителен дом, а аз съм в последния стадий на туберкулозата“, госпожица Мария пак щеше да се разсмее. Не може да се въздържа — така е родена; но е много тъжно и неприятно.