Двадесет и пета глава
— Сравнявам положението вътре и навън — каза Анн, като гледаше през прозореца на „Дома на Пати“ към боровете в далечината на парка. — Имам цял следобед, в който мога да мързелувам, лельо Джимси. Да остана ли тук, при уютния огън, чинията, пълна с вкусни зимни ябълки, трите мъркащи котки и двете съвършени порцеланови кучета със зелени носове? Или да изляза в парка, където са примамливите сиви гора и вода, която се плиска в скалите на брега?
— Ако бях млада като теб, щях да избера парка — каза леля Джеймисина, като чешеше жълтото ухо на Джоузеф с кука за плетене.
— Мислех, че се чувстваш млада, колкото всяка от нас, лельо — подразни я Анн.
— Да, в сърцето си. Но признавам, краката ми не са толкова млади, колкото твоите. Иди и глътни малко свеж въздух, Анн.
— Мисля да отида в парка — каза Анн неспокойно. — Иска ми се да съм сама, свободна и дива. Паркът е празен, всички са на футболния мач.
— А ти защо не отиде?
— „Никой не ме е питал, сър — каза тя“, поне никой, освен онзи ужасен малък Дан Рейнджър. Предпочетох да не обиждам горкичкия дребосък и казах, че изобщо няма да ходя на мача.
— Иди глътни малко чист въздух — повтори леля Джеймисина, — но си вземи чадъра, мисля, че ще вали. Обажда се ревматизмът в крака ми.
— Само старите хора имат ревматизъм, лельо.
Външно животът в „Дома на Пати“ бе същия приятен кръговрат от работа, учене и почивка, както преди. В петъчните вечери голямата, осветена от огъня гостна беше пълна с посетители и ечеше от безкрайните закачки и смях, докато леля Джеймисина се усмихваше ослепително на всички. „Джонас“ от писмото на Фил идваше често, като се качваше в Света Колумбия на ранния влак и си тръгваше с късния. Беше неоспорим фаворит в „Дома на Пати“, въпреки че леля Джеймисина клатеше глава и казваше, че студентите богослови не са това, което са били преди.
— Той е много добър, скъпа — каза тя на Фил. — Но свещениците трябва да бъдат по-сериозни и с повече достойнство. Не трябва да флиртуваш толкова много с господин Блейк, наистина не трябва.
— Не флиртувам с него — възрази Фил.
Никой не й повярва, освен Анн. Останалите мислеха, че се забавлява както винаги и направо й заявиха, че се държи лошо.
— Господин Блейк не е от типа на Алек и Алонзо, Фил — каза строго Стела. — Можеш да разбиеш сърцето му.
— Наистина ли мислиш, че мога? — попита Фил. — Би ми било приятно да си го помисля.
— Филипа Гарднър! Никога не съм мислела, че си напълно безчувствена. Какво каза — че искаш да разбиеш сърцето на този мъж!
— Не казах това. Казах: „Бих искала да мисля, че мога да го разбия“. Да имам силата да го направя.
— Не те разбирам, Фил. Насърчаваш този мъж съзнателно и знаеш, че това не означава нищо.
— Искам да го накарам да ме помоли да се омъжа за него, ако мога — каза спокойно Фил.
— Ти си невъзможна — каза Стела отчаяно.
Гилбърт идваше понякога в петък вечер. Изглеждаше винаги в добро настроение, участваше в закачките и отговаряше остроумно на сипещите се шеги. Нито търсеше, нито отбягваше Анн. Когато обстоятелствата ги събираха, разговаряше с нея така приятно и любезно, както с която и да е своя нова позната. Старата дружба беше напълно изчезнала. Анн го чувстваше остро. Но си казваше, че е много доволна и благодарна, че Гилбърт е преодолял така напълно разочарованието си от нея. Наистина бе се страхувала, че през онази априлска вечер в градината го е обидила ужасно и че раната му дълго нямаше да зарасне. Сега виждаше, че не е така. Мъже са умирали и са ги изяждали червеите, но не от любов.
Не липсваха и такива, които с радост биха заели освободеното от Гилбърт място. Но Анн хладно ги отблъскваше без страх и угризения. Ако истинският принц от приказките не дойдеше никога, тя не желаеше негов заместник. Повтаряше си го непреклонно през сивия ден във ветровития парк.
Изведнъж предсказаният от леля Джеймисина дъжд се появи с плющене и трясък. Анн отвори чадъра си и забърза надолу по склона. Когато зави по крайбрежния път, около нея се изви вятър в див порив. Изведнъж чадърът й се обърна наопаки. Анн го сграбчи отчаяно. И после… един глас долетя съвсем отблизо:
— Извинете, мога ли да ви предложа закрилата на чадъра си?
Анн погледна нагоре. Висок, хубав и изискан — тъмен, меланхоличен, със загадъчни очи — разтопяващ, музикален, приятен глас… да, самият герой от мечтите й стоеше пред нея от плът и кръв. Не би могъл да прилича толкова много на идеала й, дори ако беше направен по поръчка.