— Благодаря — каза тя объркано.
— По-добре да побързаме към онзи малък павилион на върха — предложи непознатият. — Можем да изчакаме там пороят да спре.
Думите му бяха съвсем обикновени, но тонът им! И усмивката, с която бяха придружени! Анн усети, че сърцето й бие особено.
Заедно изтичаха до павилиона и седнаха. Анн вдигна със смях повредения си чадър.
— Когато чадърът ми се обърне наопаки, се убеждавам в коварството на неодушевените предмети — каза тя весело.
Дъждовните капки блестяха в лъскавата й коса, разпуснатите й къдрици се завиваха около врата и челото й. Бузите й бяха зачервени, а очите й — големи и светнали като звезди. Придружителят й я гледаше с възхищение. Тя почувства, че се изчервява от погледа му. Кой ли беше той? На ревера му имаше парче плат с бяло-червения цвят на Редмънд. Мислеше, че познава поне по лице всички студенти от Редмънд, освен първокурсниците. А този със сигурност не бе първокурсник.
— Ние сме състуденти, виждам — каза той, като се усмихваше на емблемата на Анн. — Това представяне би трябвало да е достатъчно. Казвам се Роял Гарднър. А вие сте онази госпожица Шърли, която прочете съчинението за Тенисън пред научното дружество онази вечер, нали?
— Да, но изобщо не мога да си спомня за вас — каза Анн откровено. — Моля, кажете откъде сте вие?
— Чувствам се така, сякаш още съм отникъде. Завърших първи и втори курс в Редмънд преди две години. След това бях в Европа. Сега се върнах да довърша обучението си по хуманитарни науки.
— И аз съм в трети курс — каза Анн.
— Значи сме в един випуск. Примирих се със загубата на годините, които изяде скакалецът — каза придружителят й с цяла вселена от подтекст в своите прекрасни очи.
Дъждът валя безспирно почти час. Когато облаците се разкъсаха, Анн и спътникът й си тръгнаха към дома заедно. Докато стигнат до портата на „Дома на Пати“, той бе помолил за разрешение да я посети и го беше получил. Анн влезе вътре с пламнали бузи и със силно разтуптяно сърце. Ръждивко, който скочи в скута й и се опита да я целуне, получи много разсеян поздрав.
Тази вечер оставиха един пакет в „Дома на Пати“ за госпожица Шърли. Беше кутия с дванайсет прекрасни рози. Фил сграбчи нахално картичката, която изпадна от кутията, прочете името и цитата от стихотворение, написани на гърба.
— Роял Гарднър! — възкликна тя. — Анн, не знаех, че познаваш Рой Гарднър!
— Срещнах го следобед в парка, когато валеше — обясни Анн набързо. — Чадърът ми се обърна наопаки и той ми дойде на помощ със своя.
— О! — Фил отправи любопитен поглед към Анн. — А розите? А стихът? А защо се изчервихме като божур, когато погледнахме картичката? Анн, лицето ти те издава.
— Не говори глупости, Фил. Познаваш ли господин Гарднър?
— Познавам двете му сестри и зная за него. Гарднърови са сред най-богатите, с „най-синята“ от всички със синя кръв. Рой е божествено красив и умен. Преди две години здравето на майка му се влоши и той трябваше да напусне колежа и да замине в чужбина с нея. Баща му е умрял. Ау, ау, Анн. Мирише ми на роман. Почти ти завиждам, но не съвсем. В края на краищата Рой Гарднър не е Джонас.
— Гъска такава! — каза Анн надменно.
Тази нощ тя дълго лежа будна. Сънищата й наяве бяха много по-привлекателни, отколкото което и да е видение от истинските сънища. Беше ли дошъл най-накрая истинският принц? Като си спомнеше великолепните черни очи, които бяха погледнали толкова надълбоко в нейните, Анн бе силно склонна да мисли, че е дошъл.
Двадесет и шеста глава
Момичетата в „Дома на Пати“ се обличаха за приема, който второкурсниците даваха на третокурсниците през февруари. Анн се огледа в огледалото на синята стая с момичешко удовлетворение. Беше облякла изключително красива рокля. Анн опитваше въздействието на една бяла орхидея в косата си. Рой Гарднър й бе пратил бели орхидеи за приема и тя знаеше, че никое друго момиче от Редмънд нямаше да има такива тази вечер. Фил влезе с възхитен поглед.
— Анн, това със сигурност е твоята вечер на красавица. През девет вечери от десет аз лесно мога да те засенча. На десетата ти изведнъж разцъфтяваш в нещо, което напълно ме сразява. Как успяваш?
— От роклята е, скъпа.