— Фил, ти си непоправима. Толкова те обичам, от сърце се радвам на щастието ти.
— Зная. Тези твои големи сиви очи са изпълнени с истинско приятелство, Анн. Някой ден и аз ще те гледам по същия начин. Ще се омъжиш за Рой, нали, Анн?
— Моя скъпа Филипа, чувала ли си за известната Бети Бакстър, която „отказвала на мъжа, преди да я пита“? Няма да подражавам на тази прочута дама нито като приема, нито като откажа на когото и да било, преди той „да ме пита“.
— Целият Редмънд знае, че Рой е луд по теб — каза Фил откровено. — И ти го обичаш, нали, Анн?
— Аз… аз предполагам, че да — каза Анн неохотно. Тя почувства, че би трябвало да се изчерви, когато прави такова признание, но не се изчерви. Обратното, тя винаги се изчервяваше от главата до петите, когато някой кажеше нещо за Гилбърт Блайт или за Кристин Стюарт в нейно присъствие. Гилбърт Блайт и Кристин Стюарт не означаваха нищо за нея, абсолютно нищо. Но Анн се беше отказала да търси причината за изчервяванията си. Що се отнася до Рой, разбира се, тя беше влюбена в него, безумно. Какво можеше да направи? Не беше ли той нейният идеал? Кой би могъл да устои на тези прекрасни очи и на този мил глас? Не й ли завиждаха страшно половината от момичетата в Редмънд? А какъв очарователен сонет й беше изпратил с кутия теменуги на рождения й ден! Анн знаеше наизуст всяка дума от него. Сам по себе си сонетът беше много добър. Не точно на нивото на Кийтс или на Шекспир. Но беше адресирано до нея — не до Лаура или Беатриче, а до нея, Анн Шърли. Да казват в рими, че очите й са утринни звезди, че бузите й са откраднали руменината си от изгрева, че устните й са по-червени от розите в Рая, беше пронизващо романтично. Гилбърт никога дори не би сънувал да напише сонет за веждите й. Обаче Гилбърт реагираше на шеги. Веднъж тя беше разказала една смешна история на Рой — и той не бе разбрал смисъла й. Тя си спомняше за приятелския смях, в който бяха избухнали тя и Гилбърт от шегата, и се питаше с неудобство дали животът с мъж без чувство за хумор не би бил твърде безинтересен след дълги години. Но кой би могъл да очаква от един меланхоличен, загадъчен герой да вижда смешната страна на нещата?
Двадесет и осма глава
— Чудно, какво ли ще е да живееш в свят, където винаги е юни — каза Анн, когато дойде през ароматите и цветовете на овощната градина, обгърната в мрак, до стълбите на предната врата, където седяха Марила и госпожа Рейчъл и обсъждаха погребението на госпожа Самсон Коутс, на което бяха присъствали същия ден. Дора седеше между тях и прилежно си учеше уроците. Но Дейви седеше на тревата и изглеждаше толкова мрачен и потиснат, колкото му позволяваше единствената трапчинка.
— Ще се умориш — каза Марила и въздъхна.
— Така да е. Но тъкмо сега чувствам, че ще ми отнеме дълго време да се уморя, ако винаги е така приятно, както днес. Всичко живо обича месец юни. Малък Дейви, защо си мрачен, когато всичко цъфти?
— Зле ми е и съм уморен от живота — каза младият песимист.
— На десет години? Господи, колко тъжно!
— Не се шегувам — каза Дейви с достойнство. — Аз съм о… о… обезкуражен — произнесе дългата дума с героично усилие.
— Защо и поради каква причина? — попита Анн и седна до него.
— Щото новата учителка, дето дойде, когато господин Холмс се разболя, ми даде десет задачи по математика за понеделник. Утре ще си изгубя целия ден да ги решавам. Не е честно да работиш в събота. Не обичам госпожица Карсън.
— Не говори така за учителката си, Дейви Кейт — каза строго госпожа Рейчъл. — Госпожица Карсън е много фино момиче. Не е вятърничава!
— Това не звучи много привлекателно — засмя се Анн. — Обичам хората да са леко странни. Снощи видях госпожица Карсън, тя има очи, които невинаги гледат разумно. А сега, малък Дейви, ободри се. „И утре е ден“ и аз ще ти помогна за задачите, доколкото мога.
— Добре — каза Дейви и лицето му светна. — Ако ми помогнеш за задачите, ще имам достатъчно време да отида на риба с Милти. Щеше ми се погребението на старата леля Атоса да е утре, а не днес. Исках да отида на него, щото Милти ми каза, че майка му казала, че леля Атоса сигурно ще се вдигне от ковчега си и ще каже подигравателни неща на хората, които са дошли да я погребат. Но Марила каза, че не станала.
— Горката Атоса лежеше в ковчега си доста кротко — каза госпожа Линд тържествено. — Никога преди не съм я виждала да изглежда толкова приветлива, ето какво. Е, не се проляха много сълзи за нея, бедната стара душа.