— Не, благодаря — каза тя ледено. — И сама прекрасно познавам пътя за дома. Би трябвало, щом вече четиридесет години го изминавам. Не се безпокойте, господин Дъглас.
Анн гледаше към Джон Дъглас и на лунната светлина видя върховното изтезание. Без да каже дума, той се обърна и закрачи надолу по пътя.
— Спрете! Спрете! — диво извика Анн след него, без изобщо да я е грижа за смаяните зрители. — Господин Дъглас, спрете! Върнете се.
Джон Дъглас спря, но не се върна. Анн се втурна надолу по пътя, хвана го за ръката и направо го задърпа обратно към Джанет.
— Трябва да се върнете — каза тя умолително. — Господин Дъглас, всичко е по моя вина. Аз накарах Джанет да го направи. Тя не искаше, но сега всичко е наред, нали, Джанет?
Без да каже нито дума, Джанет пое ръката му и тръгна. Анн ги последва смирено към дома и се промъкна вътре през задната врата.
— Е, ти си най-подходящата личност да подкрепяш човек — каза Джанет саркастично.
— Не можах да се сдържа, Джанет — каза Анн разкаяно. — Почувствах, че ако си остана на мястото, ще видя как се извършва убийство.
— Радвам се, че го направи. Когато видях Джон Дъглас да се отдалечава надолу по пътя, почувствах, че сякаш всички мънички частици радост и щастие, които са останали в живота ми, си отиват с него. Беше ужасно чувство.
— Попита ли те защо си го направила? — каза Анн.
— Не, не спомена нито дума за това — отвърна Джанет вяло.
Тридесет и четвърта глава
Анн беше запазила слаба надежда, че в края на краищата трябва да се получи нещо. Но не ставаше нищо. Джон Дъглас идваше и извеждаше Джанет на разходка с кола, изпращаше я до дома след молитвените събрания, както правеше от двайсет години и както изглежда, щеше да прави през следващите двайсет. Лятото вървеше към края си. Анн преподаваше в училището, пишеше писма и учеше по малко.
Въпреки това смяташе живота във Вали Роуд за еднообразен. Но имаше един забавен инцидент.
Не беше виждала слабоватия Самуел с коса като кълчища и с ментата от вечерта, когато я беше посетил. Но той се появи в една топла августовска вечер и тържествено се настани на грубо скованата пейка до портата. Носеше обичайните си одежди, състоящи се от панталони с разнообразни кръпки, синя памучна блуза, изтъняла на лактите, и раздърпана сламена шапка. Дъвчеше една сламка и продължаваше да я дъвче, докато гледаше тържествено Анн. Тя остави настрана книгата си с въздишка и взе бродерията си. За разговор със Сам действително не можеше да става и дума.
След дълга тишина Сам проговори внезапно.
— Живея хей там — каза той рязко и размаха сламката си в посока на съседната къща.
— О, така ли? — отвърна Анн учтиво.
— Ами да.
— А сега къде отиваш?
— Ами мислех си да си намеря някоя собствена къща. Има една, дето ми допада, в Милърсвил. Но ако я наема, ще ми трябва жена.
— Предполагам — каза Анн неопределено.
— Ами да.
Пак настъпи дълга тишина. Най-накрая Сам извади сламката от устата си и каза:
— Ще ме вземеш ли?
— К-ка-кво-о! — зяпна Анн.
— Ще ме вземеш ли?
— Да не би да искаш да кажеш: да се омъжа за теб? — запита със слаб глас горката Анн.
— Ами да.
— Аз почти не те познавам — извика Анн възмутено.
— Но ще се запознаеш с мен, след като се оженим — каза Сам.
Анн събра остатъците от достойнството си.
— Никога няма да се омъжа за теб — каза тя високомерно.
— Ще сбъркаш — започна да я увещава Сам. — Аз съм добър работник и имам малко пари в банката.
— Не ми го казвай никога вече. Какво те накара да мислиш така? — каза Анн, като чувството й за хумор започна да надделява над гнева. Беше абсурдна ситуация.
— Ти си хубавко момиче и се движиш много гъвкаво — каза Сам. — Не ща мързелива жена. Помисли си. Все още няма да променям решението си. Трябва да вървя. Трябва да доя кравите.
Анн се смя с цялото си сърце на това предложение, без да чувства никаква болка. Вечерта тя изимитира Сам на Джанет и двете за малко да се пръснат от смях.
Един следобед, когато пребиваването на Анн във Вали Роуд приближаваше към края си, Алек Уорд дойде с каруца до „Крайпътната“ и припряно потърси Джанет.