— Викат ви от къщата на Дъгласови — бързо каза той. — Мисля, че този път старата госпожа Дъглас наистина ще умре, след като се е преструвала, че го прави цели двайсет години.
Джанет изтича да си вземе шапката. Анн попита дали госпожа Дъглас е по-зле от обикновено.
— Не е и наполовина толкова зле — каза Алек тържествено. — Затова мисля, че е сериозно. Друг път тя вика и се мята из къщата. Сега лежи мирно и мълчи. Когато госпожа Дъглас мълчи, можете да се обзаложите, че е много зле.
— Не харесваш ли старата госпожа Дъглас? — полюбопитства Анн.
— Обичам котките да са си котки. Не обичам котките да са жени — беше загадъчният отговор на Алек.
Джанет се върна у дома по здрач.
— Госпожа Дъглас умря — каза тя уморено. — Умря скоро след като пристигнах там. Проговори ми само веднъж. „Предполагам, сега ще се омъжиш за Джон?“, каза тя. Това ме прободе в сърцето, Анн. Като си помисля — собствената майка на Джон да смята, че не съм се омъжила за него заради нея! Не можах да кажа нито дума — там имаше и други жени. Бях благодарна, че Джон беше излязъл.
Вечерта след погребението Джанет и Анн седяха на залез на стълбите пред предната врата. Вятърът беше заспал сред боровите масиви, а огнените талази на светкавиците без гръм проблясваха в небето на север. Джанет носеше грозната си черна рокля и беше в най-лошия си вид, носът и очите й бяха зачервени от плач. Разговаряха малко, защото Джанет видимо отблъскваше опитите на Анн да я ободри. Тя просто предпочиташе да страда.
Изведнъж резето на портата изтрака и Джон Дъглас влезе в градината. Той закрачи право към тях през лехите със здравец. Джанет стана. Анн също.
— Джанет — каза той. — Ще се омъжиш ли за мен?
Думите избухнаха, сякаш бяха жадували да бъдат казани цели двайсет години и сега трябваше да бъдат изречени преди всичко останало.
Лицето на Джанет, зачервено от плач, стана мораво.
— Защо не ме попита досега? — каза тя бавно.
— Не можех. Тя ме накара да обещая, че няма да го правя. Мама ме накара да обещая. Преди деветнайсет години получи страшен пристъп. Помислихме, че няма да оживее след него. Тя ме умоляваше да й обещая да не ти искам ръката, докато е жива. Не исках да обещавам такова нещо, макар всички да мислехме, че не би могла да живее още дълго — докторът й даваше само шест месеца. Но тя ме молеше на колене, болна и страдаща. Трябваше да й обещая.
— Какво имаше против мен майка ти? — извика Джанет.
— Нищо… нищо. Тя просто не искаше там друга жена — която и да е жена — докато беше жива. Тя каза, че ако не й обещая, ще умре на място и аз ще съм убиецът. И така, обещах й. Държеше ме с това обещание чак досега, макар че аз на свой ред я молих на колене да ме освободи от него.
— Защо не ми каза? — попита Джанет задавено. — Защо просто не ми каза?
— Тя ме накара да обещая, че няма да кажа на никого — отвърна Джон с пресипнал глас. — Накара ме да се закълна над Библията, Джанет. Никога нямаше да го направя, ако можех да предположа, че ще бъде за толкова дълго време. Джанет, никога няма да разбереш какво съм изстрадал през тези деветнайсет години. Зная, че причиних мъка и на теб, но ти ще се омъжиш за мен, нали, Джанет? О, Джанет, нали? Дойдох колкото мога по-бързо, за да ти направя предложение.
В този миг вцепенената Анн дойде на себе си и разбра, че няма работа там. Тя се измъкна и видя Джанет чак на следващата сутрин, когато последната й разказа продължението на историята.
— Тази жестока, неотстъпчива, лъжлива старица! — извика Анн.
— Тихо… тя е мъртва — каза Джанет със страхопочитание. — Ако не беше… Но тя е мъртва. Затова не трябва да говорим лошо за нея. Но най-накрая съм щастлива, Анн.
— Кога ще се ожените?
— Другия месец. Разбира се, сватбата ще бъде много скромна. Хората сигурно ще говорят ужасни неща. Ще кажат, че съм бързала да „хвана“ Джон веднага, щом горката му майка се е отстранила от пътя. Джон поиска да им каже истината, но аз му рекох: „Не, Джон. В края на краищата, тя беше твоя майка и ние ще запазим тайната между нас, няма да хвърляме сянка върху паметта й. Не ме интересува какво казват хората, сега знам истината. Няма никакво значение. Нека погребем всичко с мъртвите“… Убедих го да се съгласи с мен.
— Ти си много по-великодушна, отколкото аз — каза Анн сърдито.
— Ще почувстваш съвсем различно много неща, когато станеш на моята възраст — каза Джанет с разбиране. — Това е едно от нещата, които научаваме, когато остареем: как да прощаваме. По-лесно е да го правим на четирийсет, отколкото на двайсет.