Тази вечер Пътеката на влюбените беше приятно място, тихо и загадъчно замъглено в слабата лунна светлина. Те вървяха бавно по нея в приятно интимно мълчание, дори не искаха да говорят.
„Ако Гилбърт беше винаги такъв, както тази вечер, колко хубаво и лесно щеше да бъде всичко“ — размишляваше Анн.
Гилбърт гледаше как Анн върви до него. С бялата си рокля, тънка и изящна, тя му приличаше на бял ирис.
„Дали някога ще я накарам да ме обикне“, помисли си той, измъчван от неувереност в себе си.
Трета глава
Чарли Слоун, Гилбърт Блайт и Анн Шърли потеглиха от Авонлий в понеделник сутринта. Анн се беше надявала, че денят ще е хубав. Дайана щеше да я откара до гарата и двете искаха последното им пътуване заедно да бъде приятно. Но когато Анн си лягаше в неделя вечерта, източният вятър стенеше около Грийн Гейбълс с предсказание, което се сбъдна на другата сутрин. Анн се събуди и видя, че по прозореца й плющят капки дъжд и покриват сивата повърхност на езерото с все по-широки кръгове. Хълмовете и морето бяха скрити в мъглата и целият свят изглеждаше мътен и потиснат. Анн се облече в безрадостната сива зора, защото трябваше да тръгне рано, за да хване влака за парахода. Тя се бореше със сълзите си, които щяха да потекат от очите й против волята й. Напускаше скъпия си дом и нещо й подсказваше, че го напуска завинаги, освен за празниците, когато щеше да се завръща в убежището си. Нищо нямаше да бъде същото. Да си идва за ваканциите нямаше да е същото, както да живее тук. И, о — колко мило и ненагледно беше всичко — малката стая над входа, свещена обител на моминските мечти, старата Снежна кралица на прозореца, потокът „Бълбукането на дриада“, Омагьосаната гора и Пътеката на влюбените — всичките хиляда и едно кътчета, където живееха спомените за добрите стари времена. Щеше ли някога да бъде истински щастлива на което и да е друго място?
Тази сутрин закуската в Грийн Гейбълс беше доста печална гледка. Дейви, сигурно за пръв път през живота си, не можеше да яде, а ревеше без задръжки над кашата си. Изглежда, никой нямаше апетит, освен Дора, която спокойно поглъщаше порцията си. Дора — както безсмъртната и най-благоразумна Шарлот, която „продължила да реже хляба и да го маже с масло“, докато отнасяли тялото на обезумелия й възлюблен върху капака на прозореца. Тя беше от онези щастливки, които рядко се разстройват от каквото и да било. Разбира се, беше й мъчно, че Анн заминава, но беше ли това причина да пропусне да се наслади на едно яйце на очи върху препечена филийка? Съвсем не. И когато видя, че Дейви не може да изяде своето, Дора го изяде вместо него.
Дайана се появи точно навреме с кон и двуколка, порозовялото й лице пламтеше над мушамата й за дъжд. Дойде моментът на сбогуването. Госпожа Линд излезе от стаята си, за да прегърне сърдечно Анн и да я предупреди да внимава за здравето си, каквото и да прави. Марила, с каменно изражение на лицето и със сухи очи, целуна бързо Анн по бузата и каза, че предполага, че ще им се обади, когато се настани. Някой случаен наблюдател би стигнал до заключението, че заминаването на Анн почти не засяга Марила — освен ако споменатият наблюдател не я погледнеше внимателно в очите. Дора превзето целуна Анн и изстиска от очите си по една сълза. Но Дейви, който бе плакал на стълбите пред задната врата, откакто бяха станали от масата, категорично отказа да се сбогува. Когато видя, че Анн се приближава към него, той скочи на крака, стрелна се нагоре по задните стълби и се скри в един гардероб, от който не искаше да излезе. Приглушеният му рев беше последният звук, който Анн чу, докато отпътуваше от Грийн Гейбълс.
Валя като из ведро по целия път до гарата на Брайт ривър, където трябваше да отидат, защото специалният влак от Кармъди не правеше връзка с влака за парахода. Когато пристигнаха, Чарли и Гилбърт вече бяха на перона, а локомотивът свиреше. Анн успя само да си вземе билета и багажната разписка, сбогува се припряно с Дайана и бързо се качи във влака. Искаше й се да се върне обратно в Авонлий заедно с Дайана. Знаеше, че ще умре от мъка по дома. О, само ако можеше да спре този потискащ дъжд — той се изливаше, сякаш целият свят плачеше заради изгубеното лято и отминалите радости! Дори присъствието на Гилбърт не беше утеха, защото тук беше и Чарли Слоун, а слоуновщините можеха да се изтърпят само в хубаво време. Но в дъжда бяха напълно непоносими.
Но когато параходът потегли от пристана на Шарлоттаун, нещата се обърнаха към добро. Дъждът спря и слънцето проблесна в злато: все пак щеше да бъде хубав ден. Междувременно Чарли Слоун веднага хвана морска болест и трябваше да слезе долу, а Анн и Гилбърт останаха сами на палубата.