Тридесет и пета глава
— Ето ни пак тук, всичките, чудесно загорели от слънцето и радостни, както силните мъже се готвят за състезание — каза Фил и седна на куфара си с въздишка от удоволствие. — Не е ли прекрасно отново да видиш този мил стар „Дом на Пати“, леля и котките? Ръждивко е изгубил още една част от ухото си?
— Ръждивко ще е най-хубавата котка на света, ако изобщо нямаше уши — заяви Анн.
— Не се ли радваш, че отново ни виждаш, лельо? — попита Фил.
— Я си приберете нещата горе — каза леля Джеймисина, като гледаше хаоса от пътнически сандъци и куфари на четирите смеещи се и бърборещи момичета. — Първо работата, после играта!
— В това поколение нещата са се променили, лельо. Нашето мото е: играй си играта и после зубри!
— Щом ще се омъжваш за свещеник!
— Защо? — проплака Фил. — Защо една съпруга на свещеник да произнася само префърцунени фрази? Аз няма да го правя.
— Съобщи ли новината на семейството си? — попита Присцила, която хранеше котката Сара.
Фил кимна.
— Как го приеха?
— Мама се разбуйства. Но аз стоях твърда като скала — дори аз, Филипа Гордън, която преди никога не можеше да прояви воля. Татко беше по-спокоен. Неговият собствен баща е бил свещеник, затова, както виждате, той има слабост към расото. Заведох Джо в Маунт Холи, след като мама се успокои, и двамата го харесаха. Но мама му правеше заплашителни намеци във всеки разговор относно надеждите й за мен. О, пътят ми през ваканцията не беше осеян с рози, мили момичета. Но аз надделях и имам Джо. Нищо друго няма значение.
— За теб — мрачно отбеляза леля Джеймисина.
— И за Джо — отвърна Фил. — Ти продължаваш да го съжаляваш. Защо, за бога? Мисля, че трябва да му завиждаш. С мен той получава ум, красота и златно сърце.
— Това ми напомня за… — каза Анн и разказа историята на Джон и Джанет.
— А сега ни разкажи за онази романтична сцена, за която ни намекна мъгляво в едно от писмата си — погледна я Фил.
Анн изигра предложението на Самюъл с приповдигнато настроение. Момичетата закрещяха от смях и леля Джеймисина се усмихна.
— Разкажи ни за ухажорите си, лельо — помоли Фил. — Сигурно си ги имала много.
— Те не са в минало време — отвърна леля Джеймисина. — Все още ги имам. В къщи от известно време ме посещават трима стари вдовци, които са ми хвърлили око.
— И какво още, лельо?
— Вървете да разопаковате! — извика леля Джеймисина и размаха към тях Джоузеф, като го сбърка с куката.
След първата седмица момичетата от „Дома на Пати“ здраво залегнаха над учението; беше последната им година в Редмънд и трябваше постоянно да се борят за успешно завършване. Анн се посвети на английския, Присцила се задълбочи в класическите езици, а Филипа се потеше над математиката. Уморяваха се, отчайваха се, нищо не им изглеждаше, че си заслужава борбата за него. Веднъж в подобно настроение Стела отиде в синята стая. Анн седеше на пода в малък кръг светлина, която хвърляше рампата до нея, сред купища измачкани ръкописи.
— Какво правиш, за бога?
— Просто търся някои стари произведения на Клуба за разкази. Исках да се ободря и да се опияня с нещо. Учих, докато всичко започна да се върти пред очите ми. Затова дойдох тук и изрових тези неща от куфара си. Толкова са пропити със сълзи и трагичност, че да се пръснеш от смях.
— И аз съм тъжна и отчаяна — каза Стела и се хвърли на дивана. — Нищо няма смисъл. Дори мислите ми са стари. За всичките съм се сещала преди. Какъв смисъл има животът, Анн?
— Скъпа, просто умствената умора ни кара да се чувстваме така, също и времето. Такава поройна вечер след изпълнен с тежък труд ден би смазала всеки, освен Марк Твен. Знаеш, че си заслужава да живееш.
— Вярвам, че е така. Но тъкмо сега не мога да го докажа на себе си.
— Само си помисли за всичките велики и благородни души, които са живели и работили на този свят — каза Анн замечтано. — Не си ли заслужава да дойдеш след тях и да наследиш всичката им мъдрост и постижения? Помисли си и за всички велики хора в света днес! Не си ли заслужава да си мислиш, че можем да споделим вдъхновението им? И после, всичките велики личности, които ще дойдат в бъдеще? Не си ли заслужава да поработим за тях и да подготвим пътя им — да направим поне една тяхна стъпка по-лесна?
— Умът ми е съгласен с теб, Анн. Но душата ми остава опечалена и без вдъхновение. В дъждовни вечери винаги съм отпаднала и потисната.