— Дъждът ми харесва. Обичам да лежа в леглото и да слушам как барабани по покрива, как плющи по боровете.
— Обичам, когато си стои на покрива — каза Стела. — Миналото лято прекарах кошмарна нощ в една стара фермерска къща в провинцията. Покривът капеше и дъждът се стичаше направо в леглото ми. В това нямаше нищо поетично. На какво се смееш, Анн?
— На тези истории. Както би казала Фил, те са убийствени! Какви омайно красиви героини имахме, а как ги обличахме! Коприна, сатен, кадифе, бижута, дантели — не носеха нищо друго. Ето една от историите на Джейн Андрюс, която описва героинята си, спяща в красива бяла сатенена нощница, бродирана с перли.
— Продължавай — каза Стела. — Започвам да чувствам, че си заслужава да живееш, докато в света има смях.
— Ето един мой разказ. Героинята ми се забавлява на бал, „обсипана от главата до петите с огромни първокласни диаманти“. Но каква полза имаше тя от красотата и разкошните дрехи? „Пътеките на славата я отведоха до гроба.“ Или ги убиваха, или умираха от разбито сърце. Нямаше спасение за тях.
— Позволи ми да прочета някои от твоите разкази.
— Добре, ето шедьовъра ми. Отбележи какво весело заглавие има — „Моите гробове“. Пролях кофи сълзи, докато го писах, а другите момичета изплакаха каци, докато го четоха. Майката на Джейн Андрюс страшно я сгълча, защото през седмицата трябваше да пере огромно количество носни кърпи. Това е сърцераздирателна история за странстванията на съпруга на методистки свещеник. Направих я методистка, защото трябваше да броди из света. Тя погребваше по едно дете на всяко място, където живееше.
Докато Стела четеше „Моите гробове“ и отбелязваше трагичните пасажи с широки усмивки, Анн откри един ръкопис, написан на парчета опаковъчна хартия. Вълна от смях изпълни сивите й очи, когато си спомни за времето и мястото на създаването му. Това беше скечът, написан в деня, когато пропадна на покрива на къщичката за патици на семейство Коп на „Пътя на торите“.
Анн първо го погледна, после го зачете отначало. А когато Стела излезе от стаята, тя приглади смачкания ръкопис.
— Мисля, че ще мога — каза тя решително.
Тридесет и шеста глава
— Ето едно писмо с индианска марка за теб, лельо Джимси — каза Фил. — Ето три за Стела, две за Прис и едно великолепно дебело за мен от Джо. Няма нищо за теб, Анн, само един циркуляр.
Никой не забеляза изчервяването на Анн, когато взе тънкото писмо, небрежно подхвърлено й от Фил. Но след няколко минути Фил погледна нагоре и видя една преобразена Анн.
— Скъпа, каква е добрата новина?
— В „Приятел на младежта“ са приели малката пиеска, която им изпратих преди две седмици — каза Анн, като се опитваше да говори така, сякаш беше свикнала да й приемат пиеските с всяко писмо, но не успяваше.
— Анн Шърли! Колко хубаво! Каква беше пиесата? Кога ще я публикуват? Платиха ли ти за нея?
— Да. Изпратиха ми чек за десет долара и редакторът ми пише, че би желал да види още мои работи. Господи, „пожелал“! Това беше една моя стара пиеса, която открих в кутията си. Преписах я и я изпратих. Но никога не съм предполагала, че ще я приемат, защото няма сюжет — каза Анн и си спомни за горчивия опит с „Аврил изкупва вината си“.
— Какво ще правиш с тези десет долара, Анн? Хайде да отидем в града и да се напием — предложи Фил.
— Ще ги прахосам за някой див, безпаметен гуляй — заяви Анн весело. — Във всеки случай, това са чисти пари. Не като чека, който получих за оня разказ за „изпитания бакпулвер“. Похарчих го разумно за дрехи и ги мразех всеки път, когато ги обличах.
— Като си помислиш, имаме истинска авторка в „Дома на Пати“ — каза Присцила.
— Това е голяма отговорност — добави тържествено леля Джеймисина.
— Наистина — съгласи се Присцила също така тържествено. — Авторите са своенравна пасмина. Никога не знаеш кога или как ще избухнат. Анн може да опише нас.
— Исках да кажа, че способността да пишеш за пресата е голяма отговорност — каза леля Джеймисина твърдо. — Надявам се, че Анн осъзнава това.
Очите на Анн светеха през целия ден. Литературните амбиции напълваха и разцъфтяваха в ума й. Опиянението от тях я беше обхванало и на излета, организиран от Джени Купър. Дори гледката на Гилбърт и Кристин, които вървяха точно пред нея и Рой, не можа да угаси блясъка на звездните й надежди. Въпреки това, тя не беше чак толкова отнесена от земните неща, че да не забележи колко тромаво върви Кристин.