„Но сигурно Гилбърт я гледа само в лицето. Като всички мъже“ — помисли си Анн с презрение.
— Ще си бъдеш ли у дома в събота следобед? — попита Рой.
— Да.
— Майка ми и сестрите ми ще те посетят — тихо каза Рой.
Нещо прониза Анн, което би могло да се опише като вълнение, но то съвсем не беше приятно. Тя не беше виждала никого от семейството на Рой. Осъзна значението на това заявление. В него имаше някаква безвъзвратност, която я смрази.
— Ще се радвам да ги видя — каза тя решително.
После се запита дали наистина щеше да се радва. Трябваше да се радва, разбира се. Но нямаше ли да бъде мъчително? Мълвата беше достигнала до ушите на Анн в каква светлина семейство Гарднър разглежда „увлечението“ на сина и брат им. Рой сигурно беше упражнил натиск за това посещение. Анн знаеше, че ще бъде претеглена на везните. От факта, че те се бяха съгласили да я посетят, тя разбра, волно или неволно, че гледаха на нея като на вероятен член на техния клан.
„Ще бъда просто себе си. Няма да се опитвам да направя добро впечатление“, мислеше си Анн надменно. Но се чудеше каква рокля да облече за съботния следобед и дали новият стил на високо вдигната коса ще й подхожда повече, отколкото стария. Излетът беше пълен провал за нея. Вечерта реши да облече кафявата си шифонена рокля в събота, но да остави косата си пусната.
В петък следобед никое от момичетата нямаше часове в Редмънд. Стела използва случая да напише статия за научното дружество сред грозно разхвърляни бележки и ръкописи на пода около нея. Анн, облечена в памучната си блуза и шевиотената пола, с разчорлена коса от вятъра на път за дома, седеше точно в средата на пода и дразнеше котката Сара с пилешка гръдна кост. Топла миризма на сливи изпълваше цялата къща, защото Присцила печеше нещо в кухнята. След малко тя влезе, обвита в огромна престилка, носът й беше изцапан с брашно, за да покаже на леля Джеймисина шоколадовия сладкиш, който бе изстудила току-що.
В този светъл момент прозвуча чукчето на вратата. Никой не обърна внимание, освен Фил, която скочи и отвори вратата, защото очакваше едно момче да й донесе от магазина шапката, която беше купила сутринта. На прага стояха госпожа Гарднър и дъщерите й.
Анн с мъка се изправи на крака, пусна двете възмутени котки и машинално премести костта от дясната в лявата си ръка. Присцила, която би трябвало да прекоси стаята, за да стигне до кухненската врата, се обърка. Панически пъхна шоколадовия сладкиш под възглавницата на канапето до камината и избяга горе. Стела започна трескаво да събира ръкописа си. Само леля Джеймисина и Фил останаха спокойни. Благодарение на тях скоро всички бяха настанени удобно, дори Анн. Присцила слезе без престилка и без лекета по себе си. Стела благоприлично се сви в ъгъла, а Фил спасяваше положението с поток от готови неангажиращи фрази.
Госпожа Гарднър беше висока и слаба, красива, превъзходно облечена и сърдечна със сърдечност, която изглеждаше леко пресилена. Елайн Гарднър беше по-младо издание на майка си, без сърдечност. Тя се стараеше да бъде любезна, но успяваше да бъде само надменна и снизходителна. Дороти Гарднър беше тънка, весела и голяма палавница. Анн знаеше, че тя е любимата сестра на Рой и хранеше топли чувства към нея. Тя щеше да прилича много на Рой, ако имаше замечтаните му черни очи вместо своите дяволити лешникови. Благодарение на нея и на Фил посещението вървеше много добре, ако не се смята лекото усещане за напрежение във въздуха и двете доста неприятни произшествия. Ръждивко и Джоузеф, останали без контрол, започнаха да играят на гоненица и диво се хвърлиха в обвития в коприна скут на госпожа Гарднър в безумно препускане. Госпожа Гарднър вдигна лорнета си и се втренчи в грубата им хватка, сякаш никога през живота си не беше виждала котки. А Анн, потискайки леко нервния си смях, се извиняваше, доколкото можеше.
— Вие обичате котки? — каза госпожа Гарднър с интонация на добродушно учудване.
Анн, въпреки привързаността си към Ръждивко, не обичаше котки, но тонът на госпожа Гарндър я подразни. Съвсем не на място тя си припомни, че госпожа Джон Блайт беше толкова запалена по котките, че държеше в къщата си толкова котки, колкото й разрешаваше съпругът й.
— Те са прекрасни животни, нали? — каза тя на инат.
— Никога не съм харесвала котките — каза госпожа Гарднър резервирано.
— Аз ги обичам — каза Дороти. — Те са толкова мили и егоисти. Кучетата са твърде добри и всеотдайни. Карат ме да се чувствам неловко. Но котките са възхитително човечни.