— Тук имате две чудесни стари порцеланови кучета. Може ли да ги видя отблизо? — каза Елайн и прекоси стаята към камината, като по този начин стана неволната причина за второто произшествие.
Тя взе Магог и седна върху възглавницата, под която беше скрит шоколадовият сладкиш на Присцила. Присцила и Анн си размениха агонизиращи погледи, но не можеха да направят нищо. Едрата Елайн продължи да седи на възглавницата и да обсъжда порцелановите кучета, докато стана време да си тръгват.
Дороти се забави за момент, стисна ръката на Анн и прошепна неочаквано:
— Зная, че ти и аз ще станем приятелки. О, Рой ми разказа всичко за теб. Аз съм единствената от семейството, с която разговаря горкото момче — никой не може да има доверие на мама и на Елайн. Сигурно чудесно си прекарвате тук, момичета! Ще ми позволите ли да наминавам и да споделям забавленията ви?
— Идвай, когато пожелаеш — отвърна Анн сърдечно, благодарна, че поне една от сестрите на Рой е мила. Тя никога нямаше да хареса Елайн, това беше сигурно. И Елайн никога нямаше да я хареса, макар че госпожа Гарднър можеше да бъде спечелена. Най-накрая Анн въздъхна с облекчение, когато изпитанието свърши.
— въздъхна Присцила с трагичен патос, когато вдигна възглавницата. — Сега този сладкиш е буквално сплескан катастрофално, може да се каже. И с възглавницата е същото. Не ми казвайте, че петък не е опак ден.
— Хората, които съобщават, че ще дойдат в събота, не трябва да идват в петък — каза леля Джеймисина.
— Предполагам, че грешката е на Рой — каза Фил. — Това момче не отговаря за думите си, когато общува с Анн. Къде е Анн?
Анн се бе качила горе. Тя почувства странно желание да заплаче. Но си наложи да се разсмее. Ръждивко и Джоузеф се бяха изложили! А Дороти беше симпатяга.
Тридесет и седма глава
— Ще ми се да бях умряла или да беше утре вечер — въздъхна Фил.
— Ако доживееш, и двете ти желания ще се сбъднат — каза Анн спокойно.
— Лесно ти е да си невъзмутима. На „ти“ си с философията. А аз не съм. И когато си помисля за този ужасен изпит утре, ме втриса. Ако ме скъсат, какво ще каже Джо?
— Няма да те скъсат. Как се справи днес с гръцкия?
— Не знам. Може би съм писала добре, но може и да е толкова лошо, че Омир да се обърне в гроба си. Толкова зубрих и размишлявах над тетрадките, че вече не мога да си създам мнение за нищо. Колко благодарна ще бъде малката Фил, когато свърши цялото това изпитване.
— Изпитване? Никога не съм чувала такава дума.
— Е, нямам ли право и аз да си измисля някоя дума, както другите? — попита Фил.
— Думите не се измислят, те растат — каза Анн.
— Няма значение. Започвам да различавам слаба светлина в бъдещето, където няма да ни мачкат разни изпити. Момичета… разбирате ли, че животът ни в Редмънд е към края си?
— Аз не мога да разбера — каза Анн тъжно. — Сякаш беше вчера, когато Прис и аз бяхме сами в тълпата първокурсници в Редмънд. А сега сме завършващи пред последните изпити.
— „Способни, умни и почтени завършващи“ — цитира Фил. — Смяташ ли, че наистина сме по-умни, отколкото навремето, когато дойдохме в Редмънд?
— Тогава ти не се държеше като разумна — каза строго леля Джеймисина.
— О, лельо Джимси, не бяхме ли добри момичета през тези три зими, докато ти се грижеше за нас като майка? — увещаваше я Фил.
— Вие бяхте четирите най-мили, най-добри, най-симпатични момичета, които някога са учили в колеж — отвърна леля Джеймисина, която никога не разваляше комплименти от криворазбрана икономия. — Но все още нямате достатъчно здрав разум. Разбира се, това не се и очаква от вас. Опитът учи на здрав разум.
— О, да. Мисля, че да, лельо — потвърди Анн.
— Научихме истината за това, което ни каза професор Удли последния път в научното дружество — каза Фил. — „Хуморът е най-пикантната подправка на живота. Смейте се на грешките си, но се учете от тях, надсмивайте се над тревогите си, но събирайте сили от тях, шегувайте се с трудностите, но ги преодолявайте.“ Не си ли заслужава да се научи това, лельо Джимси?
— Да, скъпа. Когато се научите да се смеете на нещата, на които трябва да се смеете, а не да се смеете на неща, на които не трябва, ще притежавате ум и знания.