— Какво получи от учението си в Редмънд, Анн? — промърмори настрана Присцила.
— Мисля — започна бавно Анн, — че наистина съм се научила да гледам с ирония на всяка малка пречка и на всяка голяма пречка като на предвестник на победата. Мисля, че Редмънд ми даде това.
— Ще трябва да се опра на друг цитат от професор Удли, за да изразя какво е направил колежът за мен — каза Присцила. — Спомняте си обръщението му към нас: „В света има толкова много неща за нас, ако имаме очи да ги видим, сърце да ги обикнем, ръце да ги съберем в себе си — толкова много в мъжете и жените, толкова много навсякъде, от което да се възхищаваме и за което да бъдем благодарни“. Мисля, че Редмънд ме научи на това в известна степен.
— Като се съди от думите ви — отбеляза леля Джеймисина, — същността е, че можете да научите — ако имате достатъчно природна съобразителност — за четири години в колежа онова, на което животът би ви научил за двайсет години.
— А хората, които не притежават природна съобразителност, лельо Джимси?
— Хората без природна съобразителност никога не научават нищо — нито в колежа, нито в живота. Дори ако живеят сто години.
— Ще ни обясниш ли какво е съобразителност, лельо Джеймисина? — попита Фил.
— Не, няма, млада девойко. Всеки, който има съобразителност, знае какво е това, а онзи, който я няма, никога не научава.
Напрегнатите дни отминаха и изпитите свършиха. Анн завърши с отличен по английски. Присцила имаше отличен по класическите езици, а Фил по математика. Стела се представи добре по всичко. После дойде годишната церемония.
— След време ще наричам това епоха в живота ми — каза Анн, докато изваждаше теменугите на Рой от кутията и ги гледаше замислено. Имаше намерение да ги носи, но очите й се отклониха към другата кутия на масата. Беше пълна с момини сълзи, свежи и ароматни, като онези, които цъфтяха в двора на Грийн Гейбълс, когато в Авонлий настъпеше месец юни. До кутията лежеше картичката на Гилбърт Блайт.
Анн се зачуди защо Гилбърт й праща цветя за промоцията. През зимата почти не го беше виждала. Той бе идвал в „Дома на Пати“ само една петъчна вечер след коледните празници и те рядко се срещаха на други места. Тя знаеше, че учи много усилено, защото се бореше за отличен и за наградата „Купър“, затова почти не участваше в обществения живот в Редмънд. Самата Анн прекара весело зимата в компании. Често се срещаше със семейство Гарднър. Тя и Дороти станаха много близки. Средите в колежа очакваха обявяването на годежа й с Рой всеки ден. Самата Анн също го очакваше. Въпреки това, тъкмо преди да тръгне от „Дома на Пати“ за промоцията, тя захвърли теменугите на Рой и на тяхно място сложи момините сълзи на Гилбърт. Не можеше да обясни защо го направи. Някак си старите дни в Авонлий, мечтите и приятелствата й изглеждаха много близки в момента, когато постигаше дългогодишните си амбиции. Веднъж тя и Гилбърт си бяха представяли на шега деня, когато щяха да получат шапките и мантиите на завършили факултета по хуманитарни науки. Чудесният ден беше дошъл и теменугите на Рой нямаха място в него. Сякаш само цветята на стария й приятел принадлежаха към сбъдването на отколешните надежди, които той някога беше споделял с нея.
Години наред този ден я беше примамвал и привличал. Но когато той настъпи, единственият жив, траен спомен, който остави у нея, беше не бездиханният момент, когато внушителният ректор на Редмънд й връчи шапка и диплома и я провъзгласи за бакалавър по хуманитарни науки; нито блясъкът в очите на Гилбърт, когато видя момините сълзи, нито уплашеният болезнен поглед на Рой, който й отправи, докато се разминаваше с нея на подиума. Не бяха нито снизходителните поздравления на Елайн Гарднър, нито горещите, спонтанни благопожелания на Дороти. Беше една странна, неопределена болка, която развали дългоочаквания ден и остави у нея някакъв слаб, но поносим привкус на горчивина.
Завършилите хуманитарни науки студенти организираха бал на дипломанта тази вечер. Когато Анн се обличаше за него, тя захвърли перлите, които носеше обикновено, и извади от куфара си малката кутия, пристигнала в Грийн Гейбълс на Коледа. В нея имаше, подобна на конци, златна верижка с мъничко розово сърце от емайл като висулка. На съпровождащата картичка пишеше: „С най-добрите пожелания от стария ти приятел Гилбърт“. Анн, смеейки се на спомена, предизвикан от емайлираното сърце за фаталния ден, когато Гилбърт я беше нарекъл „морковче“ и напразно се беше опитал да се помири с нея, като й беше дал розово захаросано сърце, беше написала хубава малка благодарствена бележка. Но никога не беше носила бижуто. Тази вечер тя го закачи на бялата си шия с усмивка.