— Анн е момиче с голям късмет — каза леля Джеймисина.
— Предполагам — каза Стела и сви рамене. — Рой е добро момче и това е всичко. Но всъщност в него няма нищо.
— Звучи като забележка от ревност, Стела Мейнард!
— Така звучи, но не ревнувам — каза спокойно Стела. — Обичам Анн и харесвам Рой. Всички казват, че си подхождат прекрасно, и дори госпожа Гарднър сега я смята за очарователна. Всичко звучи така, сякаш е било уредено в небесата, но имам някои съмнения.
Рой помоли Анн да се омъжи за него в малкия павилион на брега, където бяха разговаряли в дъждовния ден на първата си среща. Анн смяташе за много романтично, че той беше избрал това място. И предложението му беше направено с красиви думи, сякаш го беше преписал отнякъде, както беше направил един от обожателите на Руби Гилис — от книгата „Как да се държим при ухажване и женитба“. Въздействието бе безпогрешно и толкова искрено. Нямаше съмнение, че Рой казва истината. Нито една фалшива нотка не наруши симфонията. Анн почувства, че би трябвало да бъде разтърсена от главата до петите. Но не беше. Беше страшно студена. Когато Рой спря, за да изчака отговора й, тя отвори уста, за да изрече съдбоносното „да“.
Но усети, че трепери, сякаш се отдръпва от пропаст. За нея настъпи един от онези моменти, в които осъзна повече, отколкото я бяха научили изминалите години — като ослепителна светкавица. Тя издърпа ръката си от ръката на Рой.
— Не мога да се омъжа за теб! Не мога! Не мога! — изкрещя тя диво.
Рой пребледня. И погледна глупаво. Беше се чувствал много сигурен.
— Какво искаш да кажеш? — заекна.
— Искам да кажа, че няма да се омъжа за теб — повтори Анн отчаяно. — Мислех, че мога, но сега не мога.
— Защо не можеш? — попита Рой по-спокойно.
— Защото… не те обичам достатъчно.
Една аленочервена резка се появи на лицето на Рой.
— Значи през тези две години просто си се забавлявала? — каза той бавно.
— Не, не, не — задъха се Анн. О, как можеше да обясни? Тя не можеше да обясни. Има неща, които не могат да се обяснят. — Мислех, че те обичам — наистина мислех — но сега знам, че не те обичам.
— Ти ми съсипа живота — каза Рой.
— Прости ми — умоляваше тя с горящи бузи и насълзени очи.
Рой се извърна и стоя няколко минути, загледан в морето. После се върна при Анн, пак много бледен.
— Не можеш ли да ми дадеш надежда? — попита.
Анн безмълвно поклати глава.
— Тогава сбогом — каза Рой. — Не мога да разбера. Не мога да повярвам, че не си жената, която вярвах, че си. Няма смисъл от обвинения. Ти си единствената жена, която някога бих могъл да обичам. Благодаря ти за приятелството. Сбогом, Анн.
— Сбогом.
Когато Рой си отиде, тя дълго седя в павилиона и гледа как бялата мъгла без остатък и безмилостно пълзи нагоре по брега. Беше нейният час на унижение, самопрезрение и срам. Тези вълни преминаха през нея. Но все пак, под всичко това се криеше странното чувство на възвърната свобода.
Тя се промъкна в „Дома на Пати“ в мрака и избяга в стаята си. Но Фил седеше там на прозореца.
— Почакай — каза Анн, като се изчерви в очакване на сцена. — Почакай, докато чуеш какво имам да ти кажа. Фил, Рой ме помоли да се омъжа за него. Аз му отказах.
— Ти… ти си му отказала? — каза Фил неразбиращо.
— Да.
— Анн Шърли, ти с ума ли си?
— Така мисля — каза Анн уморено. — О, Фил, не ми се карай. Ти не разбираш.
— Наистина не разбирам. Ти окуражаваше Рой Гарднър по всевъзможни начини в продължение на две години. А сега ми казваш, че си му отказала. Тогава ти флиртуваше с него по скандален начин. Анн, не бих повярвала, че си способна на такова нещо.
— Не флиртувах с него. Искрено вярвах, че го обичам до последния момент. И после… добре, просто разбрах, че никога не бих могла да се омъжа за него.
— Предполагам — каза Фил свирепо, — че си възнамерявала да се омъжиш заради парите му, а после по-добрата ти половина е надделяла и те е възпряла.