— Не. Никога не съм мислила за парите му. О, не мога да го обясня на теб по-добре, отколкото на него.
— Добре, но мисля, че ти се отнесе с Рой по възмутителен начин — каза Фил раздразнено. — Той е красив, умен, богат и добър. Какво повече искаш?
— Искам някого, който да принадлежи към живота ми. Той не принадлежи. Отначало бях замаяна от хубавия му външен вид и от способността му да прави романтични комплименти. По-късно си помислих, че съм влюбена, защото той беше моят черноок идеал.
— Аз съм достатъчно лоша, понеже не знам какво искам, но ти си още по-лоша — каза Фил.
— Аз знам какво искам — възрази Анн. — Бедата е, че решенията ми се променят и съм принудена да разглеждам всичко отново.
— Предполагам, няма смисъл да ти казвам каквото и да било.
— Няма нужда, Фил. Аз съм в калта. Това развали всичко досега. Никога няма да мога да мисля за времето в Редмънд, без да си спомням за унижението от тази вечер. Рой ме презира — и ти ме презираш — и аз се презирам.
— Бедничката — каза Фил по-меко. — Ела и ми позволи да те утеша. Нямам право да те съдя. Щях да се омъжа за Алек или за Алонзо, ако не бях срещнала Джо. О, Анн, нещата в истинския живот са толкова объркани. Те не са подрязани и подкастрени, както в романите.
— Надявам се никой повече да не ме моли да се омъжа за него, докато съм жива — изхълца Анн, от все сърце вярваща, че наистина го мисли.
Тридесет и девета глава
Анн усещаше, че животът възприема неблагоприятна посока през първите няколко седмици след завръщането й в Грийн Гейбълс. Липсваше й веселата компания от „Дома на Пати“. През последната зима беше имала прекрасни сънища, а сега те лежаха в прахта около нея. В сегашното си състояние на отвращение от себе си тя не можеше веднага да започне пак да сънува. И откри, че самотата в мечти е прекрасна, докато самотата без тях бе непривлекателна.
Тя не беше виждала повече Рой след мъчителната им раздяла в павилиона на парка. Но Дороти дойде да я види, преди да напусне Кингспорт.
— Ужасно съжалявам, че няма да се омъжиш за Рой — каза тя. — Исках да ми станеш сестра. Но ти си напълно права. Той щеше да те отегчи до смърт. Обичам го, той е мило добро момче, но е много скучен. Изглежда интересен, но не е.
— Това няма да развали приятелството ни, нали, Дороти? — попита Анн тъжно.
— Не, разбира се. Ти си твърде ценна, за да те загубя. Ако не можеш да ми бъдеш сестра, искам да те запазя като приятелка. И не се измъчвай заради Рой. Тъкмо сега той се чувства ужасно — принудена съм да слушам излиянията му всеки ден, но ще го преодолее. Винаги успява.
— Винаги ли? — каза Анн с леко променен глас. — Значи и преди „го е преодолявал“?
— Да, скъпа — каза Дороти искрено. — Два пъти. Той беснееше пред мен по същия начин предните два пъти. Не че другите направо му бяха отказали — те просто обявиха годежа си с някой друг. Разбира се, когато те срещна, той ми се закле, че никога преди не е обичал истински, че предишните истории били просто момчешки фантазии. Но не мисля, че трябва да се безпокоиш.
Анн реши да не се безпокои. Чувствата й бяха смесица от облекчение и презрение. Рой наистина й бе казал, че тя е единствената, която някога е обичал. Без съмнение, вярваше в това. Но беше утешение да чувства, че не е съсипала живота му по никакъв начин. Имаше и други богини и Рой, според Дороти, щеше да почита друга пред друг олтар. Въпреки това, животът беше лишен от още няколко илюзии и Анн започна да си мисли с печал, че той изглежда доста пуст.
Тя слезе от фронтона над входа вечерта на завръщането си с тъжно лице.
— Какво се е случило с предишната Снежна кралица, Марила?
— Знаех си, че ще се чувстваш зле — каза Марила. — И с мен беше така. Това дърво растеше тук още откакто бях малко момиче. То падна по време на силната буря през март. Цялото беше изгнило отвътре.
— Толкова ще ми липсва — тъгуваше Анн. — Стаята над входа вече не изглежда същата без нея. Никога няма да поглеждам през прозореца без чувство на загуба. И никога преди не съм се завръщала в Грийн Гейбълс, без да е тук Дайана, за да ме посрещне.
— Сега Дайана има да си мисли за нещо друго — каза многозначително госпожа Линд.
— Разкажете ми новините от Авонлий — каза Анн и седна на стълбите пред входа, където вечерната слънчева светлина падна върху косата й като златен дъжд.