— Той изглежда мил и добродушен — каза Анн учтиво, — и съм сигурна, че Джейн означава за него целия свят.
— Хъм! — просъска госпожа Рейчъл.
Фил Гордън се омъжи през следващата седмица и Анн замина за Болинбрук, за да й бъде шаферка. Фил беше изискана красива булка и преподобният Джо сияеше от щастие.
— Отиваме на разходка за влюбени из евангелската земя — каза Фил. — После ще се установим на улица „Патерсън“. Мама смята, че е ужасна. Тя мисли, че Джо би могъл да вземе църква поне на някое свястно място. Но дивите покрайнини на „Патерсън“ ще разцъфтяват като рози за мен, ако Джо е там. О, Анн, толкова съм щастлива, че чак ме боли сърцето.
Анн винаги се радваше на щастието на приятелите си, но понякога е малко самотно да си обграден отвсякъде с щастие, което не е твое собствено. А беше точно така, когато Анн се завърна в Авонлий. Този път Дайана се къпеше във великолепието на славата, която идва при жената, когато сложат до нея първородното й дете. Анн гледаше белокожата млада майка с някакво благоговение, което никога преди не бе изпитвала към Дайана. Можеше ли тази бледа жена с опиянени очи да е малката Дайана с черните къдрици и розовите бузи, с която беше играла през завинаги отминалите училищни дни? Това я караше да изпитва странно чувство на опустошеност — сякаш самата тя някак си принадлежеше само на отминалите години и нямаше какво да прави в настоящето.
— Не е ли съвършен красавец? — каза Дайана гордо.
Малкото дебело човече смешно приличаше на Фред — също толкова закръглено, също толкова червено. Анн не можеше да каже с чиста съвест, че го смята за красиво, но искрено заяви, че е сладък, само за целувки и изобщо възхитителен.
— Преди да се роди, исках момиче, за да мога да го нарека Анн — каза Дайана. — Но сега, когато този малък Фред е тук, не бих го сменила и с милион момичета. Той не би могъл да е нищо друго, освен собственото си скъпоценно „аз“.
— Всяко малко бебе е най-сладкото и най-хубавото — каза весело госпожа Алън. — Ако беше дошла малка Анн, щеше да чувстваш същото и за нея.
Госпожа Алън беше дошла в Авонлий за пръв път, откакто го беше напуснала. Тя беше така жизнерадостна, мила и изпълнена със симпатия, както винаги. Старите й приятелки я бяха приветствали възторжено. Съпругата на сегашния пастор беше достойна жена, но не точно сродна душа.
— Нямам търпение да порасне достатъчно, за да започне да говори — въздъхна Дайана. — Копнея да го чуя как казва „мамо“. И съм решила първият му спомен за мен да бъде хубав. Първият ми спомен за майка ми е, че ме пляска за някоя моя пакост. Сигурно съм заслужавала, а мама винаги е била много добра и аз я обичам от сърце. Но бих желала първият ми спомен за нея да беше по-хубав.
— Аз си спомням само едно нещо за моята майка и това е най-хубавият ми спомен — каза госпожа Алън. — Бях на пет години и един ден ми разрешиха да отида на училище заедно с по-големите си сестри. Когато излязохме след часовете, двете ми сестри тръгнали към къщи с две различни групи, като всяка от тях мислела, че съм с другата. А аз бях избягала с едно малко момиченце, с което си бях играла през междучасията. Отидохме у тях, те живееха близо до училището, и започнахме да правим кюфтета от кал. Чудесно се забавлявахме, когато по-голямата ми сестра пристигна, останала без дъх и ядосана.
„Лошо момиче“ — извика тя, сграбчи ме за ръката, аз се дърпах, а тя ме повлече след себе си. — „Веднага тръгвай към дома. О, ще си изпатиш! Мама е страшно сърдита. Хубавичко ще те напердаши.“
Никога не ме бяха били. Бедното ми малко сърце беше изпълнено с ужасен страх. Никога през живота си не съм се чувствала толкова нещастна, колкото тогава по пътя към дома. Когато се прибрахме, сестра ми ме дръпна в кухнята, където седеше мама пред огъня в мрака. Нещастните ми мънички крака трепереха. А мама — мама само ме взе в ръцете си, без да ми каже нито една укорителна или остра дума, и ме целуна, притисна ме до сърцето си. „Толкова ме беше страх, че си се загубила, мила“, каза тя нежно. Виждах пламтящата обич в очите й, като ме гледаше. Много скоро след това тя умря. Това е единственият ми спомен за нея. Нали е красив?
Анн се почувства по-самотна от всякога, докато вървеше към къщи по Брезовата пътека и Върбовия склон. Тя не беше минавала по този път от много луни. Беше тъмновиолетова вечер. Въздухът бе натежал от аромата на цветята, беше почти непоносимо тежък. Преситените чувства преливаха като от препълнена чаша. Брезите по пътя бяха израснали от малките фиданки в големи дървета. Всичко се беше променило. Анн усещаше, че ще се радва, когато свърши лятото и когато отново щеше да работи. Може би тогава животът нямаше да й се струва толкова празен.