„Много се радвам, че всички Слоунови започват да страдат от морска болест, щом тръгнат по вода“, помисли си Анн безжалостно. „Сигурна съм, че нямаше да мога спокойно да погледна на сбогуване «родната земя», ако Чарли стоеше тук и се опитваше също да изглежда разчувстван.“
— Е, потеглихме — отбеляза Гилбърт без сантименталности.
— Да, чувствам се като в „Чайлд Харолд“ на Байрон, само че това, което гледам, не е моят истински „роден край“ — каза Анн, като усилено мигаше със сивите си очи. — Това е Нова Скотия, предполагам. Но родният бряг е земята, която човек обича най-много, а за мен това е добрият стар ОПЕ (Остров Принц Едуард). Не мога да повярвам, че не съм живяла тук винаги. Онези единайсет години, преди да дойда тук, ми изглеждат като лош сън. Минаха седем години, откакто доплавах на този параход — вечерта, когато госпожа Спенсър ме доведе от Хоуптаун. Още се виждам в онази ужасна вехта вълнена рокля и с избелялата моряшка шапка как изследвам палубите и каютите, опиянена от любопитство. Беше приятна вечер. А как блестяха на слънцето тези червени брегове на Острова. Сега отново прекосявам пролива. О, Гилбърт, надявам се, че в Редмънд и в Кингспорт ще ми хареса, но съм сигурна, това няма да стане!
— Къде ти изчезна цялата философия, Анн?
— Потъна в една огромна вълна от самота и носталгия. От три години мечтая да отида в Редмънд — и сега отивам — но ми се иска да не бях тръгвала! Няма значение! Ще бъда отново бодра и философски настроена, след като хубаво си поплача. След това Анн пак ще заприлича на себе си. Интересно, дали Дейви вече е излязъл от гардероба?
Беше девет часа вечерта, когато влакът им пристигна в Кингспорт и те се озоваха в синьо-белия блясък на претъпканата гара. Анн се почувства страшно зашеметена, но миг по-късно я сграбчи Присцила Грант, която беше дошла в Кингспорт в събота.
— Ето те и теб, мила! Предполагам, че си толкова уморена, колкото бях аз, когато пристигнах тук в събота вечерта.
— Уморена ли? Присцила, не го споменавай. Аз съм уморена, „зелена“ провинциалистка и само на десет години. За бога, отведи бедната си разбита приятелка на някое място, където ще може да чуе мислите си.
— Ще те заведа направо в квартирата ти. Отвън ни чака файтон.
— Цяло щастие е, че си тук, Приси. Ако не беше, сигурно просто щях да седна на куфара си, тук и сега, и да заплача горчиво. Каква утеха е познато лице сред ревящата тълпа от непознати!
— Това там Гилбърт Блайт ли е, Анн? Колко е пораснал през последната година! Беше само един малък ученик, когато преподавах в Кармъди. А, разбира се, другият е Чарли Слоун. Той не се е променил — не би могъл! Точно така изглеждаше, когато се роди, така ще изглежда и на осемдесет години. Оттук, скъпа. След двайсет минути ще сме у дома.
— У дома! — изстена Анн. — Искаш да кажеш, че ще бъдем в някаква квартира, в още по-ужасна спалня, гледаща към мръсен заден двор.
— Не е ужасна квартирата, Анн, моето момиче. Ето го файтонът ни. Скачай вътре — кочияшът ще вземе куфара ти. О, да, квартирата — наистина, много хубаво място е, както ще признаеш утре сутринта, когато един хубав сън през нощта ще е направил бузите ти розови. Това е голяма, старомодна, сива каменна къща на улица „Сейнт Джон“, само на няколко крачки от Редмънд. Била е „резиденция“ на велики люде, но модата отдавна е напуснала улица „Сейнт Джон“ и къщите й сега само насън си спомнят по-добри дни. Толкова са големи, че хората, които живеят в тях, трябва да си вземат пансионери, за да ги запълват. Поне това желаят да ни внушат нашите хазяйки. Те са възхитителни, Анн — говоря за нашите хазяйки.
— Колко са?
— Две. Госпожица Хана Харви и госпожица Ада Харви. Те са близначки, родени преди петдесет години.
— Не мога да се отърва от близнаци, изглежда — усмихна се Анн. — Където и да отида, все ми се изпречват на пътя.
— О, те вече не са близначки, скъпа. След като стигнали до трийсетгодишна възраст, престанали да бъдат близначки. Госпожица Хана е остаряла, не твърде красиво, а госпожица Ада си е останала на трийсет, още по-малко красиво. Не зная дали госпожица Хана умее да се усмихва, досега не съм я виждала да го прави, но госпожица Ада се усмихва непрекъснато, а това е по-лошо. Както и да е, те са добри, мили души и вземат по две пансионерки всяка година, защото икономически устроената душа на госпожица Хана не търпи „да хаби мястото в стаите“. Не защото са в нужда или са принудени, както госпожица Ада ми повтори седем пъти от събота вечер насам. Колкото до нашите стаи, признавам, те са спални с хол, а моята гледа към задния двор. Твоята стая е в предната част и гледа към старото гробище „Сейнт Джон“ през улицата.