— въздъхна Анн и веднага се успокои.
Четиридесета глава
Семейство Ирвинг се върна в Дома на ехото за лятото. Анн прекара там три щастливи седмици през юли. Мис Лавендар не се беше променила, сега Шарлота Четвърта беше пораснала млада дама, но все още искрено обожаваше Анн.
— Каквото и да си говорим, госпожице Шърли, мадам, не съм виждала в Бостън равна на вас — каза тя откровено.
И Пол беше вече почти голямо момче. Беше на шестнайсет години, кестенявите му къдрици бяха отстъпили на ниско пригладени кафяви вълни и той се интересуваше повече от футбола, отколкото от приказките. Но връзката между него и старата му учителка все още беше здрава. Само сродните души не се променят с течение на годините.
Беше влажна, сурова, студена юлска вечер, когато Анн се завърна в Грийн Гейбълс. Една от свирепите летни бури, които понякога бушуваха над залива, сега опустошаваше морето. Щом Анн влезе в къщата, първите дъждовни капки заплющяха по черчеветата.
— Пол ли те доведе у дома? — попита Марила. — Защо не го накара да остане да преспи тук? Ще бъде ужасна нощ.
— Ще стигне до Дома на ехото преди дъждът да се усили, мисля. Както и да е, той искаше да се прибере тази вечер. Гостуването ми мина чудесно, но се радвам, че пак ви виждам, скъпи хора. „Изток или запад, най-хубаво е у дома“. Дейви, растеш ли напоследък?
— Пораснал съм с цял инч, откакто замина — гордо каза Дейви. — Сега съм висок колкото Милти Болтър. Ще престане да грачи, че е по-висок от мен. Кажи, Анн, знаеш ли, че онзи Гилбърт Блайт умира?
Анн застина безмълвна и неподвижна и погледна Дейви. Лицето й беше толкова пребледняло, че Марила помисли, че ще припадне.
— Дейви, дръж си езика — каза госпожа Рейчъл сърдито. — Анн, не гледай така, не гледай така! Не искахме да ти го казваме изведнъж.
— И… истина ли е? — попита Анн с променен глас.
— Гилбърт е много болен — каза госпожа Линд мрачно. — Хвана тифусна треска, точно след като ти тръгна за Дома на ехото. Не чу ли за това?
— Не — отвърна Анн с непознат глас.
— Още от самото начало случаят му беше много тежък. Докторът каза, че той е съсипан. Взели са обучена сестра и са направили всичко възможно. Не гледай така, Анн. Докато има живот, има надежда.
— Господин Харисън беше тук тази вечер и каза, че нямат надежда за него — повтори Дейви.
Марила, която изглеждаше стара, изтощена и уморена, стана и мрачно изведе Дейви от кухнята.
— О, не гледай така, скъпа — каза госпожа Рейчъл и прегърна с нежните си стари ръце бледното момиче. — Не съм изгубила надежда, наистина не съм. Той има физиката на семейство Блайт в своя полза, ето какво.
Анн внимателно отмести от себе си ръцете на госпожа Линд и като сляпа прекоси кухнята, мина през хола и се качи горе в старата си стая. На прозореца коленичи и се загледа навън с невиждащ поглед. Беше много тъмно. Дъждът удряше треперещите поля. Омагьосаната гора се огласяше от стенанията на огромни дървета, извивани от урагана, а въздухът пулсираше от оглушителния сблъсък на талазите в далечния бряг. А Гилбърт умираше!
Има Апокалипсис в живота на всеки, както е в Библията. Анн прочете своята книга през тази мъчителна нощ, докато бдеше в агония през часовете на буря и мрак. Тя обичаше Гилбърт — винаги го беше обичала! Сега го знаеше. Тя знаеше, че не може повече да го изхвърля от живота си без болка, по-скоро би отрязала дясната си ръка и би хвърлила нея. Но знанието беше дошло твърде късно, твърде късно дори за горчивата утеха да бъде с него за последен път. Ако не беше толкова сляпа, толкова глупава, сега щеше да има правото да отиде при него. Но той никога нямаше да узнае, че го е обичала. Щеше да напусне живота с мисълта, че не я е грижа за него. О, какви черни години на пустота я чакаха! Тя не можеше да ги преживее — не можеше! Тя се сви долу до прозореца и си пожела, за пръв път през веселия си млад живот, също да умре. Ако Гилбърт си отидеше, без да отрони нито дума или знак, или послание, тя не можеше да живее. Нищо нямаше стойност без него. Тя му принадлежеше и той й принадлежеше. В часа на върховна агония тя не се съмняваше в това. Той не обичаше Кристин Стюарт, никога не беше обичал Кристин Стюарт. О, каква глупачка беше Анн, за да не разбере какво я свързва с Гилбърт и да мисли, че поласканото самолюбие, което беше почувствала с Рой Гарднър, е любов. И сега трябваше да плати за безразсъдството си като за престъпление.