Госпожа Линд и Марила се промъкнаха до вратата на Анн, преди да си легнат, поклатиха глави със съмнение от тишината и си отидоха. Бурята бушува цяла нощ, но когато се зазори, тя свърши. Анн видя ивица светлина по края на мрака. Скоро билата на източните хълмове се обагриха в огненочервено. Облаците отплуваха настрани. Меките бели маси блестяха на хоризонта, сини и сребърни. Над света падна безмълвието.
Анн стана и слезе долу. Свежият дъждовен вятър духна в бледото й лице, когато излезе на двора, и изсуши горещите й очи. От пътя се чу весело тананикане. След миг се появи Пасифик Буоте.
Силите на Анн изведнъж я напуснаха. Ако не се беше хванала за един нисък върбов клон, щеше да падне. Пасифик беше ратай на Джордж Флетчър, а Джордж Флетчър живееше до семейство Блайт. Госпожа Флетчър беше лелята на Гилбърт. Пасифик щеше да знае, ако… ако… Пасифик щеше да знае това, което трябваше да се знае.
Пасифик вървеше уверено по червената алея и си подсвиркваше. Той не забеляза Анн. Тя направи три напразни опита, преди треперещите й устни да извикат: „Пасифик!“.
Пасифик се обърна с усмивка и с весел поздрав „добро утро!“.
— Пасифик — каза Анн със слаб глас. — Тази сутрин от Джордж Флетчър ли идваш?
— Да — отвърна дружелюбно. — Снощи ми казаха, че тате е болен. Имаше такава буря, че не можах да тръгна, така че излязох рано тази сутрин. Ще мина през гората за по-пряко.
— Чу ли как е тази сутрин Гилбърт Блайт?
Отчаянието на Анн я накара да зададе този въпрос. Дори най-лошото би било по-поносимо, отколкото тази кошмарна неизвестност.
— По-добре е — каза Пасифик. — През нощта се обърна. Докторът казва, че скоро ще оздравее. Макар че за малко да го изпуснат! Туй момче направо се уби в колежа. Трябва да вървя. Старият няма да има търпение да ме види.
Пасифик закрачи напред и продължи да си подсвирква. Анн гледаше след него с очи, в които радостта изместваше болезненото страдание от нощта. Той бе много слаб, много окъсан, много простоват младеж. Но й се видя красив като онези, които пренасяха добрите вести през планините. Докато беше жива, Анн никога нямаше да погледне мургавото, кръгло лице с черни очи на Пасифик, без да си спомни с топлина в сърцето за момента, когато той я беше въздигнал до висините на радостта.
Дълго след като веселото подсвиркване на Пасифик беше заглъхнало, Анн стоя под върбите и вкусва острата сладост на живота, огромният страх беше премахнат от него. Сутринта беше чаша, пълна с мъгла и вълшебство. В ъгъла до нея имаше пищна изненада от нови цъфнали рози, покрити с кристална роса. Трелите на птичите песни на голямото дърво над нея изглеждаха в пълно съзвучие с настроението й. Едно изречение от една много стара, много истинска, много прекрасна Книга се появи на устните й:
Четиридесет и първа глава
— Дойдох да те поканя на една от някогашните ни разходки през септемврийските гори и „през хълмовете, където растат билките“, днес следобед — каза Гилбърт, появил се внезапно на портата иззад ъгъла. — Може да посетим и градината на Естър Грей.
Анн седеше на каменното стъпало, а скутът й беше пълен с някаква светла, тънка, зелена маса. Тя погледна нагоре с недоумение.
— Бих искала да дойда — каза тя бавно, — но наистина не мога, Гилбърт. Тази вечер ще ходя на сватбата на Алис Пенхалоу. Трябва да направя нещо с тази рокля, а когато свърша, ще трябва да се обличам. Съжалявам. С радост бих дошла.
— Добре, тогава можеш ли да дойдеш утре следобед? — попита Гилбърт, очевидно не много разочарован.
— Да, мисля.
— В такъв случай ще побързам веднага да се върна у дома и да свърша нещо, което иначе би трябвало да направя утре. Значи Алис Пенхалоу ще се омъжва тази вечер. Три сватби, в които участваш за едно лято, Анн — на Фил, на Алис и на Джейн. Никога няма да простя на Джейн, че не ме покани на сватбата си.
— Не я обвинявай; помисли за огромния брой роднини на семейство Андрюс, къщата едва ги побираше. Аз бях поканена само от учтивост, понеже съм най-старата й приятелка.
— Истина ли е, че по себе си имала толкова много диаманти, та не се разбирало къде свършват те и къде започва Джейн.