Анн се засмя.
— Наистина имаше страшно много диаманти. Сред всичките тези диаманти, бял сатен, тюл, дантели, рози, портокалови цветчета самата малка Джейн почти не се виждаше. Но тя беше много щастлива.
— Тази ли рокля ще носиш вечерта? — попита Гилбърт.
— Да. Не е ли хубава? А в косата си ще сложа бели звезди. Това лято омагьосаната гора е пълна с тях.
Изведнъж Гилбърт си представи Анн нагиздена в къдравата зелена рокля, с момински подаващите се от нея ръце и шия, а белите звезди блестяха в къдриците на рубинената й коса. Видението го накара да затаи дъх. Но той се обърна непринудено.
— Добре, ще намина утре. Пожелавам ти да прекараш добре тази вечер.
Анн го гледаше как се отдалечава и въздъхна. Гилбърт беше любезен, много любезен, твърде любезен. След като оздравя, той често идваше в Грийн Гейбълс и нещо от старото им приятелство се беше завърнало. Но за Анн това вече не беше достатъчно. Разцъфтяването на любовта правеше цвета на приятелството блед и без аромат. Анн пак беше започнала да се съмнява, че Гилбърт изпитва към нея нещо повече от приятелски чувства. В обикновената светлина на обикновения ден жизнерадостната й увереност от онази опияняваща сутрин беше помръкнала. Преследваше я ужасният страх, че грешката й никога не може да бъде поправена. Беше твърде възможно в края на краищата Гилбърт да обича Кристин. Може би той беше дори сгоден за нея. Анн се опитваше да изхвърли от сърцето си всичките безпокойства и да се примири с бъдеще, в което работата и амбициите трябваше да заменят любовта. Тя можеше да работи добре, ако не най-съвършено, като учителка. Успехът на малките й пиески започваше да й отваря вратите на някои литературни светилища, добро предсказание за разцъфващите й литературни мечти. Но… но… Анн вдигна зелената си рокля и отново въздъхна.
Когато Гилбърт дойде следобед на другия ден, той завари Анн да го чака, свежа като зората и красива като звезда, след празненството от предната вечер. Тя беше облечена в зелена рокля — не онази, която беше облякла за сватбата, а старата, за която Гилбърт й беше казал на един прием в Редмънд, че харесва особено много. Беше точно отсянката на зелено, която подчертаваше багрите на косата й, звездното сиво на очите й и нежната й като перуника кожа. Като я гледаше отстрани, докато вървяха по сенчестата горска пътека, Гилбърт си мислеше, че тя никога не бе изглеждала толкова хубава. Анн, поглеждайки от време на време Гилбърт отстрани, си мислеше колко по-стар изглежда откакто боледува. Сякаш беше оставил момчето зад себе си завинаги.
Денят беше хубав и пътят беше хубав. Анн почти съжаляваше, когато стигнаха до градината на Естър Грей и седнаха на старата пейка. Но и там беше красиво — толкова красиво, колкото в онзи далечен ден на златния пикник, когато Дайана, Джейн, Присцила и тя бяха открили мястото. Тогава беше красиво с нарцисите и теменугите си. Сега златникът беше запалил вълшебните си свещи в ъглите на градината, а богородичките я оцветяваха със сини точки. Ромонът на потока долиташе през гората от долината на брезите с цялото си старо очарование. Мекият въздух беше изпълнен с шума на морето. Долу бяха нивите, оградени със сребристосиви огради, със слънцата на много лета и с дълги хълмове, покрити със сенките на есенните облаци, а старите мечти се завръщаха, носени от западния вятър.
— Мисля — каза тихо Анн, — че „земята, където мечтите стават истина“, е в синята омара, хей там, над онази малка долина.
— Имаш ли несбъднати мечти, Анн? — попита Гилбърт.
Нещо в тона му — нещо, което не беше чувала от онази злополучна вечер в градината на „Дома на Пати“ — накара сърцето на Анн да забие неудържимо. Но тя отговори безгрижно:
— Разбира се. Всички имат. Нямаше да е добре за нас да се сбъдват всичките ни мечти. Щяхме да сме като мъртви, ако не ни беше останало нищо, за което да мечтаем. Какъв чуден аромат извлича от перуниките и папратите това ниско залязващо слънце. Иска ми се да можехме да видим мириса им, не само да го подушим. Сигурна съм, че той е много красив.
Гилбърт не се остави да бъде отклонен по този начин.
— Имам една мечта — каза бавно той. — Продължавам да мечтая за това, макар че често ми се е струвало, че никога няма да се осъществи. Мечтая за дом с огнище, с котка и куче, със стъпките на приятелите — и с теб!
Анн понечи да отговори, но не можа да намери думи. Щастието я заливаше като вълна. Почти я уплаши.
— Зададох ти един въпрос преди две години, Анн. Ако ти го задам пак днес, ще ми дадеш ли друг отговор?