— Звучи отвратително — потръпна Анн. — Предполагам, че по-скоро бих искала гледката на задния двор.
— О, не, няма да я поискаш. Почакай и ще видиш. Старото „Сейнт Джон“ е уютно местенце. Било е гробище толкова дълго време, че вече е престанало да бъде такова и е една от забележителностите на Кингспорт. Вчера се разходих из цялото за удоволствие. Има голяма каменна стена и редица от огромни дървета около нея, редове дървета надлъж и най-странните стари надгробни камъни с най-причудливи и необикновени надписи. Ще ходиш да учиш там, Анн, повярвай ми. Разбира се, сега никой не погребват там. Но преди няколко години издигнаха красив паметник в памет на войниците от Нова Скотия, паднали в Кримската война. Той е точно срещу входа и в него дори има „размах на въображението“, както казваш ти. Ето го куфарът ти най-после. А момчетата идват да ни пожелаят „лека нощ“. Трябва ли непременно да се ръкувам с Чарли Слоун, Анн? Ръцете му винаги са толкова студени и хлъзгави като риби. Ще ги каним да ни навестяват от време на време. Госпожица Хана строго ми каза, че можем да приемаме „млади господа на посещение“ две вечери в седмицата, ако си отиват в приличен час. Госпожица Ада ме помоли с усмивка да внимавам да не сядат на красивите й възглавници. Обещах й да се погрижа за това. Но само господ знае къде другаде биха могли да сядат, освен на пода, защото възглавници има върху всичко. Дори върху пианото.
Анн вече се заливаше от смях. Веселото бърборене на Присцила постигна желания ефект — да я ободри. Анн най-накрая се озова сама в малката си спалня. Тя отиде до прозореца и погледна навън. Улицата отдолу беше тъмна и тиха. Отсреща луната светеше над дърветата в Старото „Сейнт Джон“, точно зад голямата черна глава на лъва върху паметника. Анн се зачуди дали е възможно да е напуснала Грийн Гейбълс едва тази сутрин. Имаше усещането за дълъг период от време, което дава един ден на промяна и пътуване.
„Предполагам, че същата луна сега гледа надолу и към Грийн Гейбълс“, помисли си тя. „Но няма да мисля за това. Дори няма да си поплача хубаво. Ще го отложа за по-подходящ сезон, а в момента ще си легна и ще заспя.“
Четвърта глава
Кингспорт е чудат старинен град, датиращ от ранния период на колониализма. Той е обвит в странната си атмосфера като някоя изтънчена стара дама с дрехи от своята младост. На места градът е вече модерен, но сърцето му още е непокварено. Някога е бил просто гара на границата с дивата пустош. Тогава индианците не позволявали на заселниците да скучаят. После станал ябълка на раздора между британци и французи, поред завземан от едните и от другите, като след всяка смяна на властта се озовавал с пресен белег от враждуващите нации.
В парка има куполообразна кула, осеяна с автографи на туристи, един разрушен стар френски форт на хълмовете от другата страна на града и няколко патинирани оръдия на обществените си площади. Има и други исторически забележителности, но нито една от тях не е толкова своеобразна и възхитителна, както старото гробище „Сейнт Джон“ в самото сърце на града. Улиците са с тихи старовремски къщи и с модерни артерии в останалата част. Всеки гражданин на Кингспорт изпитва тръпка на гордост на притежател на Старото „Сейнт Джон“, защото има по някой погребан там свой предшественик, със странно изкривена плоча, а на нея са записани всички най-важни моменти от живота му. В по-голямата част тези стари надгробни камъни са паднали и разрушени. Почти всичките са засегнати от времето, някои надписи — напълно заличени, а други трудно се разчитат. Гробището е силно озеленено, брястове и върби го заобикалят и пресичат. Спящите в тяхната сянка сигурно лежат, без да сънуват, под вечния монотонен напев на ветровете и листата и са напълно необезпокоявани от глъчката на движението точно до тях.
Следобед на другия ден Анн направи първата от многото следващи разходки в Старото „Сейнт Джон“. Преди обяд тя и Присцила бяха ходили в Редмънд и се бяха записали за студентки, след което нямаше какво повече да правят през деня. Момичетата с удоволствие избягаха, защото не бяха въодушевени от заобикалящите ги тълпи непознати, повечето от които имаха доста отнесен вид, сякаш не бяха сигурни къде се намират.