Много продължи това, та някой се завайка:
— Ай да му се не види — че простине тоя човек!
— Не бой се, нема да простине — пошегува се пак Кривото, — главата му сума жега е събрала у будката.
— Лудньооо — не се сдържа баба и подвикна от високото, — ама ти що работиш? Ма̀рен да те убие!
Едва ли я чу, но се откъсна от чешмата и заизкачва стръмното към нашата махала. Пътем скубе троскот, стрива го в шепите си и ненаситно мирише. Пъха оскубаното в пазвата си и дограбва нов троскот. Пак го стрива и пак дълго и упоително мирише. Първанчо пусна нова шега, но смях не последва — селяните, преселени в душата му, съпреживяваха с него.
Изкачи се до нас, но нито поздрави, нито погледна някого. Стигна до къщи, поспря и крадешком помилва олющения й ъгъл. Стори ми се, че в очите му светнаха сълзи. Никога не бях го виждал да плаче. Влезе в обора. Сигурен съм — там е целунал двете кобили, Гюца и дъщеря й Нелка, както се казва в народните песни, „между двете очи“.
След доста време се измъкна от обора. Мислехме, ще влезе вкъщи. Не, прекоси двора и се отправи към възвисения на запад хълм. Оттам се виждаше целият кър. Още не бяха се наситили „пустите очи човешки“.
Насъбраните селяни се разотидоха. Мама и баба също се прибраха вкъщи. Останах сам.
Този, който „дава леба“, крачеше към вече разгорелия заник. Когато стъпи на върха, слънцето вече беше залязло. Червеното зарево постепенно потъмняваше. От всички спомени за дядо тоя може би е най-яркият: Стои на хълма, настъпващият мрак го обгръща и той бавно, бавно изчезва — целият една пророческа метафора.