— И за какво? — попита Бренер.
Йоханес го погледна. Дремещият страх в очите му се беше превърнал в пламък — тлеещ пожар, който не загасваше, а след миг щеше за избухне в пламъци.
— Макар да твърдите, че не сте християнин, познавате ли Библията? Откровението на Йоан?
Бренер трябваше да помисли, преди да отговори.
— Йоан? Искате да кажете Страшният съд? Гибелта на света и така нататък?
— Апокалипсисът — потвърди Йоханес със сериозен тон.
Бренер го гледа в продължение на няколко секунди напълно неразбиращо, после избухна в смях, който обаче прозвуча доста неистински.
— Става все по-забавно! — Той посочи най-напред Салид, после Йоханес. — Първо той твърди, че в този манастир е затворен лично самият Сатана, а сега вие искате да ми кажете, че наближава краят на света, така ли?
— Не — спокойно отвърна Йоханес. — Не наближава. Той вече започна.
5.
В патрулната кола беше много тихо. Единствените звуци, които се чуваха, бяха статичното пукане, заглушаващо разговорите по радиостанцията и равномерното метално щракане, идващо от нервната игра с оръжието на младия полицай, седящ до Хайдман. Заради това Хайдман вече десетина пъти го беше поглеждал, за да се убеди, че предпазителят на пистолета е пуснат, а младокът от своя страна за малко беше преставал да пипа оръжието. Хайдман много добре го разбираше. Младият патрулен полицай беше най-много на двадесет и две-три години и това сигурно беше първата му истинска акция. Не само той беше изнервен и се страхуваше. Освен него, Хайдман и двамата специалисти по подслушвателна техника в затворения отвсякъде „форд Транзит“ имаше още петима униформени полицаи. Колата беше паркирана върху тротоара, на петдесет метра от малкия хотел. Всички вътре бяха притеснени и се страхуваха. Някои повече, други по-малко. Но от всички Хайдман се страхуваше най-много от предстоящото — може би, защото единствен си представяше какво наистина може да се случи.
За нещастие той беше и ръководител на малката оперативна група и не биваше да показва страха си. Ако успее поне да го маскира като предпазливост…
— Идват.
Хайдман хвърли сърдит поглед към мъжа зад волана, после проследи протегнатата му ръка. Измина известно време, преди да различи двете тъмни фигури, които се приближаваха към колата. Двамата дори не се стараеха да се промъкват или да се прикриват. Добре че поне цветът на дрехите им ги правеше трудно различими в тъмнината. Хайдман стана и отвори едното крило на задната врата точно в момента, когато единият от новодошлите протягаше ръка към дръжката на вратата.
— Комисар Хайдман?
Американският акцент не можеше да остане незабелязан, а и този, комуто принадлежеше, от пръв поглед би определил като агент на ЦРУ, защото отговаряше на изтритото клише за тези хора. Сякаш беше избран точно по съответните критерии: височина най-малко метър и деветдесет, съответната ширина на раменете, ръце и лице на професионален боксьор и сламеноруса коса, късо подстригана и стърчаща като четка. Трябваше да се наведе силно напред, за да може да влезе в колата.
Придружителят му беше негова пълна противоположност — дребен, сух младеж в омачкан костюм, странно наподобяващо този на първия.
Хайдман пропусна двамата да влязат в колата, затвори вратата и бавно се обърна. Погледът му незабелязано премина по лицата на полицаите, седнали на твърдата пейка от дясната страна на колата, и върху всички откри същото изражение: смесица от притеснение, напрежение, а при двама-трима и нездраво удивление не толкова от самите американци, а от това, какви бяха.
— Аз съм комисар Хайдман — каза той, обръщайки се съвсем инстинктивно към по-високия от двамата. — Вие сте…?
— Смит, ЦРУ — отвърна русият великан. Подмина протегнатата ръка на Хайдман, усмихна се дружелюбно и посочи с глава придружителя си:
— Това е агент Кенъли. И преди да ме попитате, ще ви кажа, че наистина се казвам Смит.
Хайдман се засмя, но американецът остана сериозен и се обърна с въпросителен поглед към двамата мъже, седнали от лявата страна на колата. Вместо пейка там имаше тясна маса, върху която за място се бореха множество сложни електронни уреди. Единият от двамата съсредоточено слушаше звуците в слушалките си, гледайки как огромните ленти на магнетофона бавно се въртят. Другият също беше със слушалки, но така ги беше сложил, че лявото му ухо беше свободно.
— Какво става?
Преди да отговори, полицаят погледна въпросително Хайдман, който лекичко кимна в знак на съгласие.
— Те са, няма съмнение.
Смит размени многозначителен поглед с Кенъли, после се обърна към Хайдман. В същото време извади от джоба на ушития си по мярка костюм предавател, не по-голям от цигарена кутия.