— Какво има? — попита той.
Салид му даде знак с ръка да мълчи, застина за две-три секунди неподвижно до вратата, после отново я затвори. Бързо се обърна, отиде до прозореца и лекичко разгърна пердетата.
— Какво става? — не се стърпя Бренер. — Нещо не е наред ли?
Салид съсредоточено се взираше към улицата. Бренер виждаше съвсем ясно профила на лицето му, но не забеляза никакво помръдване на мускул. След малко Салид се дръпна от прозореца.
— Нищо. Май съм се заблудил. Всичко е спокойно.
Това бяха само думите му. Изражението на лицето и жестовете му издаваха точно обратното. Той силно тръсна глава, постави показалеца на устните си и с другата ръка посочи прозореца зад гърба си. Бренер отвори уста да попита още нещо, но Салид му даде знак с ръка да не говори и продължи на глас:
— Изнервен съм и вече ми се привиждат призраци. Няма нищо чудно след всичко, което преживяхме.
Отиде до масата, извади от джоба си лист хартия и химикалка и бързо написа с големи букви:
ТУК СА. ЕДНА КОЛА НА УЛИЦАТА. СИГУРНО ИМА И ДРУГИ.
Бренер уплашено пое дъх през стиснатите си зъби, което накара Салид отново да махне с ръка.
— Трябва да поспим няколко часа — каза той. — Като съмне, ще намеря кола и ще напуснем града. А на хартията написа:
МОЖЕ БИ НИ ПОДСЛУШВАТ. ВНИМАВАЙТЕ!
— И къде ще отидем? — попита Бренер. Думите изненадаха и него самия, а Салид накараха да сбърчи чело. Бренер не можеше да каже защо попита. Играеше играта на Салид, но че можеше да я играе, изненада най-много него.
— За това ще помисля като излезем от града — отговори Салид и написа:
ДВАМА ИЛИ ТРИМА СА НА ПОКРИВА. ЕЛАТЕ С МЕН! ТИХО!
— Сега лягайте и спете! — продължи той. — Аз ще дежуря един час и после ще събудя следващия. — Бавно се приближи до вратата и със знаци подкани Йоханес и Бренер да го последват. Докато натискаше дръжката на вратата, каза: — Ще сляза до долу. Може да успея да изпрося от хазяйката още една чаша кафе. Не пускайте никого. Ще почукам три пъти.
Отвори вратата, излезе в коридора и извади оръжието си. Изведнъж се превърна в съвсем друг човек. Промяната стана толкова бързо, че изплаши Бренер повече от написаното преди малко. Не можеше да види лицето му, но Салид, който само допреди миг изглеждаше толкова жалък в смачкания и тесен костюм и с умореното си лице, изведнъж се превърна в мъжа, който целият свят познаваше и от когото се страхуваше. Наведе се леко напред, обръщайки се в полукръг наляво и надясно и всяко отделно движение излъчваше сила и бързина, от които Бренер потръпна. Нямаше какво да види, но затова пък почувства куп неща. Отведнъж осъзна, че никога досега не е стоял лице в лице с човек, по-опасен от него и си спомни бягството от болницата. Беше станал свидетел как Салид води битките си, но лошото зрение, а може би и шокът му бяха попречили да разбере наистина какво става. Чак сега разбра колко близо до смъртта са били лекарят и санитарят. Внезапно изпита страх от Салид.
Салид вдигна лявата си ръка, сложи палец върху устните и с другата ръка им даде знак да вървят след него. Йоханес послушно стана, но Бренер се поколеба. Мислите в главата му лудо препускаха. Ако изобщо имаше някакъв шанс да се измъкне невредим от цялата история, сега беше моментът. Салид нямаше да стреля по него. Можеше да остане и да остави палестинеца и полуделия проповедник на съдбата им. Можеше да тръгне с тях и с почти абсолютна сигурност да бъде застрелян, когато се опитат да излязат от хотела. Беше толкова ясно решение, че се запита защо ли изобщо се замисли. Трябваше да остане тук, ако иска да запази живота си.
Коленете му трепереха от страх, но все пак успяваха да носят тялото. Сърцето му така силно биеше, че когато стигна до вратата, му се струваше, че се чува из цялата къща. Салид се намираше на две-три крачки напред в коридора, стоеше и се ослушваше и лошото осветление го правеше да прилича на заплашителна тъмна сянка. Лявата му ръка беше сложена на парапета на стълбището и той се ослушваше с наклонена глава към приземния етаж. Пистолетът в дясната ръка сочеше към края на коридора и стълбата, водеща нагоре към тавана.
— Нито звук! — прошепна той. — Когато излезем навън, ще тичате след мен. Каквото и да става, тичайте!
Йоханес нервно кимна с глава. Както усещаше опасността, обгърнала Салид, така ясно усещаше страха, който проповедникът излъчваше. Усещаше също, че е друг страх, не същият, който изпитваше. Той се страхуваше за живота си, страхуваше се да не бъде ранен. Йоханес сигурно също изпитваше подобни страхове, но при него имаше и още нещо. Страх от нещо, чиито измерения Бренер дори не подозираше. Без значение дали проповедникът беше луд или не, но вярваше в това, което преди малко му разказа.