Салид вдигна крак, за да го сложи върху най-горното стъпало. В същия миг от приземния етаж долетя приглушен писък, който отведнъж прекъсна. Салид застина по средата на движението. Дясната ръка с оръжието се насочи надолу, откъдето беше дошъл писъкът. В същата частица от секундата, в която дулото вече не сочеше в края на коридора, една врата рязко се отвори и приведена сянка притича в коридора. Чу се един-единствен плющящ изстрел.
Салид политна назад, но се задържа за перилата и използва движението, за да се превърти и да отскочи, насочвайки оръжието отново назад. Стреля, падна тежко по гръб и още веднъж стреля, превъртя се и отново скочи на крака. Още докато се изправяше, стреля трети път. Фигурата, изскочила от стаята, политна назад и безпомощно се удари в стената. В мига, когато се накланяше напред и падаше на пода, от стаята изскочиха още две сенки.
Салид изкрещя нещо, но думите се изгубиха в насеченото стакато на автоматичен откос. Всичко стана едновременно, практически в една и съща частица от секундата, но времето като че ли застина, сякаш се раздели на две. От една страна, Бренер нямаше никаква възможност да разбере какво се случва, още повече да реагира на ставащото, но разбираше с пределна яснота какво ще се случи. Залпът проби прав ред кръгли, димящи дупки в дървения под, мина край Салид на по-малко от педя и с бясна скорост продължи, носейки след себе си пламъци, пушек и милиони трески. Със смъртоносна прецизност куршумите се носеха към Бренер.
7.
— Нещо не е наред — каза Хайдман. Вдигна ръкава на якето си и погледна часовника. Преди пет минути предадоха на Смит, че в хотела няма други гости, или поне не в стаите, които можеха да достигнат с насочения микрофон. Оттогава не чуха нищо от агента и хората му.
И нямаше да чуят. Не и по радиостанцията. Хайдман още не смееше да го изрече или дори да го помисли, но не можеше да пренебрегне съмнението, че се е оставил да го заблудят. Смит никога не е възнамерявал да допусне него и хората му до операцията.
— Да го извикам ли още веднъж? — попита мъжът на радиостанцията.
Хайдман го изгледа замислено, после поклати глава.
— Не! Излизаме! Вие, вие и вие! — Той посочи един след друг трима от петимата униформени полицаи, притиснати на тясната пейка, като съзнателно пропусна младежа, който през цялото време си беше играл с оръжието. — Идвате с мен! Другите оставате тук и чакате заповеди!
Отвори задната врата и излезе, като в същото време извади и оръжието си. Чувството не беше никак приятно. За повече от двадесет и пет години служба му се беше налагало да изважда оръжието само три пъти и само веднъж — да стреля. Не беше улучил, но това беше най-ужасният миг в живота му и после най-голямата му надежда беше никога повече да не се налага да го прави. Мразеше Смит заради това, че беше принуден да използва отново пистолета си и вероятно да стреля и да убие човек!
Тримата полицаи също излязоха и свалиха предпазителите на оръжията си. Изглеждаха нервни, повече, отколкото му се искаше на Хайдман, но можеше да ги разбере. Още една червена точка за агент Смит: думите му може и да са били истина, но единственият ефект от тях беше, че подплашиха хората му още повече.
Хайдман внимателно се огледа. Имаше почти цял час до изгрев слънце, но нощта вече не беше така тъмна, както, преди когато Смит и колегата му дойдоха. Чернилката на небето беше отстъпила място на асфалтовосиво и както се случва на зазоряване, видимостта беше по-лоша, отколкото при истинска тъмнина. От другата страна на улицата хотелът се издигаше като заплашителна сянка — по-масивна, по-черна и по-тъмна, отколкото го виждаха от колата. Само зад два прозореца светеше — зад този на първия етаж, към който бяха насочени микрофоните и видеокамерата, и зад един тесен прозорец на приземния етаж, точно до вратата. Шпионската им техника и запитване в управлението показаха, че там живее притежателката на хотела. Хайдман се надяваше в момента тя да е потънала в дълбок и здрав сън. Беше почти сигурен, че през тази нощ ще има убити.
Предварително беше инструктирал хората си, така че нямаше нужда от допълнителни нареждания. Повървяха известно време в обратната посока, преди да пресекат улицата и отново да се приближат до къщата. Мъртвият ъгъл от прозореца на първия етаж не беше достатъчно голям, за да ги скрие надеждно, но така можеха да избегнат откриването, ако Салид или някой от двамата с него случайно погледнеха надолу към улицата.
Хайдман отбеляза колко студено е станало. Въпреки сезона, през последните дни беше необичайно студено, а сега вятърът, духащ в лицата им, беше станал направо режещ и по-силен, отколкото когато заеха позиция. Макар че от дясната страна улицата не беше застроена и имаше само няколко голи дървета и дребни храсти, вятърът виейки, удряше фронтално по къщата от лявата страна. Звукът приличаше на вълчи вой в зимна нощ. Докато се приближаваха към хотела, Хайдман трескаво обмисляше следващите си действия. Вече беше напълно убеден, че Смит не е имал намерение да работи заедно с него и че привидното съобразяване с искането му беше само начин да избегне ненужен спор и да го успокои, докато всичко премине. Сигурно агентите на ЦРУ вече бяха заели позиции или пък точно в този момент нападаха. Това бяха само неговите мисли. Знаеше, че може и да се заблуждава. Ако действа прибързано и така застраши цялата акция…