Не, по-добре да не мисли за това. Инстинктът му подсказваше, че е прав, а през изминалия четвърт век много рядко го е лъгал.
Стигнаха хотела. С разтуптяно сърце Хайдман се приближи до вратата и се опита да погледне през цветното оловно стъкло на малкото прозорче, но освен изкривеното отражение на собственото си лице не видя нищо друго. Притисна ухо до прозореца и се заслуша. Тишина. Лявата му ръка се плъзна в джоба на палтото и извади радиостанцията.
— Нещо от американците? — попита той, без да губи време да се представя.
— Нищо — проехтя от кутията. Хайдман се стресна и намали звука, така че следващите думи дойдоха като лек шепот. — Да ги извикам ли още веднъж?
— Не — мрачно отвърна Хайдман, но бързо се поправи: — Всъщност да. Опитайте. Но се обадете само ако те се обадят.
Изключи, прибра радиостанцията и нервно се огледа. Улицата беше пуста, жив човек не се виждаше. Никъде нищо не помръдваше. Дори воят на вятъра беше намалял. Макар че небето вече видимо просветляваше като че ли беше станало още по-тъмно. Хайдман имаше чувството, че наоколо има нещо — движение, което не можеше да долови, но което беше тук. Нещо… живо. Нещо недобро.
— Глупости! — промърмори той на себе си.
Твърде късно се усети, че произнесе думата на глас. Двама от тримата полицаи зад него го изгледаха объркано и въпросително, а погледът на третия упорито не се отделяше от вратата. В последния момент Хайдман се възпря да направи нещата още по-лоши като се засмее или каже нещо неподходящо. Въпросът какво трябва да направи в следващия момент, стана още по-неизбежен. Може би беше грешка да идва тук. Подемайки инициативата, се принуждаваше да действа. Вече беше започнал и не можеше да се върне назад без основателна причина. Хайдман изви глава назад и погледна нагоре. Небето висеше над улицата като покривало от разтопено олово, по-дълбоко, отколкото трябваше да бъде. Отново изпита тайнственото усещане за нечие присъствие. Имаше нещо наоколо и мястото му не беше тук. Този път обаче не изрече мисълта си на глас.
Премести пистолета от дясната в лявата ръка, протегна пръсти към дръжката на вратата и я натисна. Тя не помръдна. Макар че от една страна, това го зарадва, от друга, влоши положението му още повече. Не можеха да влязат вътре, без да потропат или даже да разбият вратата. И двете неща щяха да предупредят убиеца горе. Направи грешка, като дойде. Къде се беше дянал Смит?!
Обърна се назад и огледа улицата. Колата на американеца се виждаше на около тридесет-четиридесет метра от къщата. Преди половин час щеше все още да е скрита в тъмнината и незабележима. Сега я различи като размита сянка. Нещо се раздвижи зад нея. Дали е Смит?
Хайдман присви очи. Движението продължи, но не стана по-отчетливо. Всъщност нищо не можеше да различи, усещаше само движение, без да вижда тялото, което се движи. Гледката беше тайнствена и странна. За миг дори му се стори, че различава очертания, но вероятно беше, защото искаше да ги види. Отново присви очи и когато ги отвори, фигурата вече я нямаше. Само движението се чувстваше, този път много по-ясно — сякаш нощта се беше пробудила за кипящ живот, чийто водовъртеж беше съсредоточен около колата. Като че ли безплътна черна вълна връхлетя колата и я погълна.
Хайдман още веднъж затвори очи, стисна клепачи така силно, че върху ретината му заиграха пъстри звездички. Когато ги отвори, сенките бяха изчезнали. Разбира се! Никога не ги е имало. Просто въображение, игра на фантазията. Нервите му не бяха в най-добро състояние.
Обърна се отново към вратата и когато за втори път протегна ръка към дръжката, едновременно се случиха много неща: радиостанцията в джоба му се прокашля; тъмнината около тях изведнъж придоби плътност и сякаш се превърна в стена, която ги огради; от къщата проехтя изстрел, последван от писък и глух тропот от падане на тяло.