— Погрижете се за него! — каза Салид. Наведе се, за да вдигне нещо от пода, което Бренер оприличи на оръжие, и забърза към вратата. На фона на оранжевите пламъци изглеждаше като едноизмерна сянка, призрак без тяло, олицетворение на опасността.
Бренер тръсна глава, за да прогони мисълта. Започваше да митологизира Салид. Защо? Този човек беше най-големият му враг. За един-единствен ден унищожи цялото му съществуване, а в следващите минути сигурно щеше да унищожи и живота му. Бренер вече не разбираше сам себе си.
Внимателно клекна до Йоханес и го докосна по рамото. И на неговото докосване проповедникът реагира по същия начин, както преди на думите на Салид. Все пак успя да погледне в очите му. Това, което видя, дълбоко го потресе и изплаши.
Очите на Йоханес бяха празни. Не се четеше страх. Нито ужас. Нямаше даже израз на физическа болка, която сигурно изпитваше, защото по лицето и ръцете му се стичаха кървави струйки от многобройни драскотини. Бяха безизразни като две цветни стъклени топчета.
— За Бога, какво ви е? — попита Бренер. — Какво е станало? Ранен ли сте?
Не получи никакъв отговор. Йоханес изобщо не го чуваше. Нещо в него сякаш бе изгоряло.
— Идват — обади се Салид отдолу. — По дяволите, цяла армия са! Да се махаме! — Той се обърна кръгом и изтича към Бренер, размахвайки ръце. — Бягайте! Нагоре! Нещо попадна във вратата и направи на парчета това, което беше останало от нея. Пламъци и дим изпълниха коридора, а шумът беше така неописуем, че Бренер запуши ушите си с ръце. Върху двамата с Йоханес се посипаха миниатюрни парещи отломки.
Ударната вълна на експлозията отхвърли Салид напред, но той не падна, направи няколко крачки, протегна ръка и се хвана за парапета.
Пръстите му потънаха в изгнилото дърво като в попивателна хартия. Салид изохка от изненада, преплете крака и изгуби равновесие. Докато падаше, се обърна и вдигна оръжието. Къс откос прелетя над главите на Йоханес и Бренер и се заби в огнената стена на входа. На Бренер му се стори, че чува писък. Още един човешки живот, изгаснал без нужда.
— Бягайте! — изрева Салид. — Ще се опитам да ги задържа!
Бренер реагира без всякакво участие на волята си. Магията на Салид продължаваше да действа върху него. Просто се подчини против волята си. Със силата на отчаяния дръпна Йоханес, изправи го, обърна се и се запрепъва нагоре по стълбата. През това време Салид продължи да стреля. Този път отвърнаха на изстрелите му. Отляво и отдясно на него избухнаха миниатюрни вулкани от прах и натрошено дърво, но той самият като по чудо остана невредим.
— Продължавайте! На покрива! Пред свидетели сигурно няма да стрелят по вас!
Йоханес започна да излиза от вцепенението си и да се противи, но Бренер не му обръщаше никакво внимание. Отново се чу взрив и този път цялата къща потрепери чак до основите. Усети как стълбата се накланя като палубата на кораб и… се счупи. Тоест, счупи не беше точната дума. Почувства как краката му потънаха в дървото, сякаш то изведнъж се беше превърнало в мочурище. Едновременно с това стъпалата пред него започнаха да се огъват и да се разтягат. Парапетът се наклони, превърна се в треперещ гумен маркуч и се разпадна на милиони дребни трески, а секунда по-късно цялата стълба стана на кипяща маса, която се свлече надолу. Бренер изкрещя, успя да извърти лицето си встрани и да вдигне ръце нагоре, за да се предпази, превъртя се във въздуха и накрая падна заедно с останките във входното антре. Инстинктивно очакваше удар, съответстващ на височината, от която падна, но явно се беше приземил върху нещо меко и пружиниращо, което се огъна под него и омекоти падането. За миг беше напълно сляп. Върху него се посипа дъжд от трески, който не му позволяваше да вижда нищо и да си поеме въздух. Чу обаче как до него Йоханес изкрещя и как проехтяха изстрели. Някои съвсем наблизо, но повечето отвън пред къщата. Подът под него трепереше, пукането и пращенето не бяха престанали, а бяха станали несравнимо по-силни.
Бренер мъчително се изправи — не лека задача, защото прогнилото дърво беше поддало под тежестта на тялото му и точно това беше спасило живота му. Но ръцете, с които слепешката опипваше наоколо, не намериха никъде здрава опора. Каквото и да хванеха пръстите му, то се разпадаше като изсушена от слънцето гъба. В ръкавите, яката и панталоните му попаднаха фини прашинки. Имаше усещането, че милиони паяци пълзят по кожата му.
Най-сетне успя поне да седне. Избърса прахта от лицето си, примига няколко пъти и в първия момент не видя нищо друго освен премятащи се една през друга сенки и отблясъци от огън.
Салид продължаваше да стреля. Бренер видя как поредната изскочила от пламъците при вратата сянка полита назад, сякаш ударена от силен юмрук. После стрелбата се промени: звуците от оръжието на Салид започнаха да кънтят кухо. Салид изруга, захвърли автомата и скочи, но и с него стана същото, както и с Бренер и Йоханес преди малко. Размекнатите дъски на пода се огънаха под тежестта на тялото му, десният му крак затъна до коляното, политна безпомощно напред и се опита да се подпре, но нямаше резултат. Ръцете му влетяха до китките в кашестото дърво. Върху лицето му се изписа безкрайно учудване, което мигновено прерасна в ужас.