Салид застина. Стоеше съвсем изправен на вратата, идеална цел за всеки, застанал с оръжие на улицата, само че никой не стреля. Едва сега Бренер установи колко тихо е навсякъде.
Тайнствените звуци продължаваха да се чуват из цялата къща, към тях се бяха присъединили и нови, още по-застрашителни, съпровождани от време на време от потреперване на пода, което не се нуждаеше от много обяснения. Сградата беше нестабилна и щеше да се срути, и то съвсем скоро. Може би дори още сега. Не се чуваха изстрели. Никой повече не стреляше. Писъците, командите и воят на сирените липсваха. Пред къщата цареше тайнствена тишина.
С разтуптяно сърце Бренер се раздвижи. Усещаше топлината, идваща от пламъците, но болката беше странно нереална, както и тази в ръцете и лицето му. Физическото усещане бе станало част от свят, към който той явно вече не принадлежеше напълно. Макар че все пак болката предизвика сълзи в очите му, не ускори крачките си, а тръгна още по-бавно, заобикаляйки дупките в пода. Без да иска, погледът му неволно се насочи надолу и затърси мъжа, пропаднал в мазето. Нямаше го. На мястото, където трябваше да бъде, се движеше блестяща кафявочерна маса. Бренер бързо отклони поглед.
Стигна до Салид и застана до него, изправен и незащитен. Беше му все едно дали представлява лесна мишена или не. Може би нещо в него все пак очакваше да бъде убито.
На улицата нямаше никой, който да го застреля. Бренер невярващо ококори очи. Само преди няколко секунди му се струваше, че е достигнал границите на страха и ужаса, които може да изпита обикновен човек, но сега разбра, че не е бил прав. Винаги имаше повече.
— О, Господи! — прошепна той. — Какво е това?!
16.
Със свистящи гуми колата спря. Бронята се удари в предната дясна врата на бяло-зелената патрулна кола, препречила дясното платно на улицата, и се отпечата върху нея. Ударът не беше достатъчно силен, за да отвори въздушната възглавница, но Кенъли така силно опъна предпазния колан, че зъбите му изтракаха и в устата си усети вкус на кръв. Чу се звук от трошене на стъкло, после последва провлачено скърцане.
Кенъли рязко отвори вратата и изскочи навън, бясно размахвайки лявата си ръка. Машинално се беше опитал да предотврати очаквания сблъсък, но автоматиката на предпазния колан беше се задействала секунда по-късно. Китката го болеше, сякаш беше счупена. Но това вече нямаше никакво значение. Беше оцелял след кошмара, погълнал хората му, но всъщност нямаше никаква представа какво стана.
— Стой!
В очите му се забоде лъч ярка светлина и чу шумове: викове, сирени и трополящи нагоре-надолу стъпки. Някъде, на голямо разстояние, но все пак доловимо, на немски викаше глас от високоговорител, но той не разбра думите. Приближаваха се сирени, чиито звук беше по-различен от познатия му, но чието послание беше недвусмислено. Направи по инерция още една крачка напред, спря и — след като командата беше повторена за трети път — се сети да вдигне ръце.
Може би това му спаси живота. Ярката светлина не се отмести от лицето му и в очите му се появиха сълзи, но можеше да различи какво става отпред. Достатъчно добре, за да разбере, че е ограден от десетина германски полицаи, насочили оръжията си към него. Повечето изглеждаха доста неспокойни и при първото подозрително движение можеха да натиснат спусъка. Кенъли горещо се помоли момчетата да са поне толкова дисциплинирани като тези, които командваха те със Смит. Които бяха командвали…
Безкрайно предпазливо свали ръцете си и направи крачка напред. Кръгът на прожектора последва движението му, но светлината вече не беше насочена право в лицето му. Внимателно вдигна лявата си ръка и избърса сълзите от очите си. Фигура в сив лоден приближи към него, размахвайки и двете ръце. Част от движението беше предназначена за полицаите, насочили дулата на оръжията си към Кенъли, а другата — за него. Кенъли не можеше да различи добре лицето, но ясно усещаше възбудата на човека. Знаеше много добре как трябва да се държи с хора в такова състояние. Решително пристъпи към мъжа и започна да го хока:
— Кой, по дяволите, сте вие?! И какво значи цялата тази история?
Само че този път сбърка. Другият изобщо не се впечатли от нахакания му тон, а с едва загатнато движение го накара да млъкне.