По доста своеобразен начин върши работата си, помисли си Бренер. Но в същото време това му хареса. До този момент упорито беше отказвал да разговаря с духовник, макар че това беше първото нещо, което му предложиха, едва-що отворил очи. В крайна сметка болницата се управляваше от църквата. Това беше второто нещо, което му казаха.
— Тук сте, за да се погрижите за депресията ми или да ме развеселявате? — попита Бренер с усмивка. — Не, не се притеснявайте, ще се оправя. Само дето става малко… бавничко. Човек е доста безпомощен, когато не вижда. И освен това му идват странни мисли.
— Странни мисли ли?
— Нищо определено — уклончиво отвърна Бренер. Вече съжали, че подхвана темата. — Всичките тези глупости, които минават през главата на човек, когато е като окован на болничното легло и почти умира от скука.
— Никой ли не ви посещава?
— А кой да го направи? — Не искаше да звучи жаловито, но и сам разбра, че стана точно така.
— Нямате ли роднини, приятели… колеги?
— Имам — побърза да отвърне той с нотка на оправдание в гласа. — Но не исках да им съобщават.
— Защо?
— Майка ми е на почти седемдесет и от десет години страда от сърце. Не исках да се вълнува. А баща ми отдавна почина.
Йоханес явно правилно беше изтълкувал тона му и дискретно не попита за приятели и колеги. За известно време настана тишина — някак много неприятна и заплашителна. Тъмнината като че ли се приближи още повече към него и Бренер се почувства ужасно самотен. Йоханес нямаше как да знае и съвсем несъзнателно зададе въпроса си, но това отвори една врата в паметта на Бренер, която до този момент той държеше грижливо затворена. Не искаше да мисли за семейството си, за приятелите също, които всъщност нямаше, още повече пък за колегите си, с които постоянно живееше в неустойчив мир. Разбира се, беше мислил за това — както, впрочем и за смъртта, за катастрофата, която преживя, за огъня… Три дни бяха доста време, ако няма какво друго да правиш, освен да лежиш и да мислиш.
— Искате ли да поговорите за това? — попита след известно време Йоханес.
— За семейството ми ли?
Чу как отецът поклати глава.
— За преживяното. Понякога носи облекчение, когато човек разказва за нещата, които е преживял.
Е, значи все пак не можеше да надхвърли сянката си, помисли си Бренер. Станал ли е веднъж изповедник, остава си за цял живот, та дори и да е по пътя за дома, когато просто ей така, се отбива при пациент, за да му прави малко компания. Поради някаква неизвестна причина тази мисъл му подейства успокоително.
— Почти не си спомням — каза той. — Трябва да е било ужасно… — Затърси подходящите думи, не ги намери и накрая се спаси само с едно вдигане на раменете. — Всъщност не знам повече от онова, което ми разказа полицията.
Определено не беше истина. Спомняше си доста неща, но не можеше да каже какво от тях беше станало действително и какво — не. Някои неща бяха толкова странни, че можеха да са само игра на въображението му. С паметта нещата стояха като със зрението му — казаха му, че ще се възвърне, но процесът беше бавен и изпълнен с мъки и неизвестност. Имаше и още една разлика — не искаше да си спомня, както да си върне зрението. Изобщо не искаше нищо да си спомня.
— Казаха, че сте имал невероятен късмет. — Йоханес като че ли притежаваше поне една човешка слабост — беше любопитен. Бренер се усмихна против волята си.
— Да се строполиш по каменна стълба с тридесет и пет стъпала надолу с главата и при това да не си счупиш нито една кост, мисля, че е невероятен късмет. Всеки каскадьор би ми завидял, така поне ми разказаха.
— Вие нищо ли не си спомняте?
Бренер поклати глава, направи гримаса и добави нарочно с измъчен глас:
— Все пак е останало нещо, защото усещам всяко стъпало, в което съм се ударил. Май са били повече от тридесет и пет… сигурно около четири хиляди, а няколко съм взел по два пъти.
Йоханес се засмя, но смехът прозвуча почти като по задължение, а не, защото намери казаното за весело. Когато отново заговори, Бренер твърде ясно различи напрегнатата нотка в гласа му, за да си помисли, че си въобразява.
— Какво всъщност се случи? Искам да кажа, не само с вас, а изобщо? Чух нещо за някакъв пожар и за експлозия…
Бренер искаше да отговори, но само мълчаливо впери поглед в посоката, където различаваше фигурата на Йоханес като проблясваща сянка в сивата мъгла, и още веднъж повтори мислено въпроса му, без да стигне до задоволителен отговор. Да, наистина, какво стана?
Истината беше, че не знаеше. Не в действителност. В главата му се преплитаха образи, усещания, шум… безсмислена бъркотия, сякаш някой бе взел частите не само на един, а на поне пет пъзела и ги бе размесил в паметта му. И това далеч не беше най-лошото. Ако до този момент се бе замислял за станалото — което не се случи нито веднъж, по-точно, когато разговаряше с лекарите за това, — то го беше правил с някаква лекота, отпуснатост, сякаш говореше за нещо, което не го засягаше истински. Сега за първи път се замисли дали наистина не можеше да си спомни, или не искаше да го направи. Представата за това го ужаси. Не беше психолог, но като всеки беше гледал достатъчно филми и бе чел подобни книги, за да знае какво означава понятието „потискане“. Наистина ли случилото се е било толкова страшно, че с основание не искаше да си спомня, или…