Наистина ли току-що си помисли, че е овладял страха си? Ама че виц! Той беше тук и така силно шептеше, че буквално кънтеше в ушите му. С мъка се сдържа да не надникне през отворените врати на другите стаи, макар да знаеше, че в тях няма никой. Но сега щеше много по-ясно да види това Нищо. След като виждаше несъществуващи неща, защо да не става и обратното — да не вижда съществуващи. Нямаше да понесе, ако влезе в някоя от стаите и види спящ пациент в леглото.
Направи само няколко крачки. Макар че се движеше много бавно, измина най-много минута, но тя му се стори дълга колкото година. Преди десетина минути щеше да му изглежда невъзможно, но сега почувства направо облекчение, когато отново се озова в стаята си, където през последните дни се беше чувствал като в зандан. Но не беше. Бе неговото убежище. Тъмнината не беше враг, а закрила от безумието, дебнещо отвън, примигващите апарати до леглото бяха неговите пазачи, а забитата в ръката му игла, която напомни за себе си с туптяща болка, бе единственото му оръжие. Не беше затворен, а скрит на сигурно място. Не биваше да става и да напуска стаята си.
Бренер грижливо затвори вратата след себе си, отиде до леглото и внимателно седна на края. Но вместо да легне и, както в детските години, да се завие през глава, защото точно това му се искаше да направи, той впери поглед в празнотата пред себе си. Виждаше лицето пред себе си и мисълта, че е било плод на въображението му, хич не му помагаше. Може би защото бе изправен пред дилема, от която нямаше изход. Можеше да вярва, че действително е преживял всичко това, но то би означавало, че е паднал не само по тридесет и пет стъпала, а се е озовал в пропаст, където понятия като реалност и логика вече не важеха. Или пък можеше да вярва, че си е въобразил всичко. Но не знаеше дали това обяснение му харесва. Кое беше по-доброто? Да е попаднал в чуждо измерение или да е загубил разума си?
Трябваше да разбере със сигурност какво се бе случило. Но как? Дори не знаеше дали тази девойка наистина беше съществувала, и не само тя, а цялата побъркана история, която при вида на лицето и отново изникна в главата му. Нали и проповедникът, който го посети, каза, че е важно. Но може и само да е блъфирал, за да го накара да каже нещо повече? Някакъв журналист, представящ се за йезуит, който му говори за момиче, което няма как да познава — версията не звучеше особено убедително.
Въпрос: Как може човек да разбере кое е действително и кое не, ако няма възможности за сравнение?
Отговор: По никакъв начин.
Мисълта дойде по-скоро отрезвяващо, отколкото стряскащо. И освен това не беше никак вярна. Той имаше възможност. Беше един от всички онези спомени, изникнали в паметта му. Не беше обаче много сигурен дали иска да я използва.
Остана още миг така неподвижен, после отново се надигна и с провлачени стъпки отиде до вратата и тесния вграден шкаф в стената до нея. Отведнъж почувства краката си тежки като олово. Силите като че ли започнаха да го напускат, но след разходката, която направи, не беше никак чудно.
С треперещи пръсти отвори шкафа и в продължение на няколко секунди се взира в дрехите си. Във всяка друга ситуация щеше да се запита защо са си правили труда да ги окачат на закачалки. Бяха останали само парцали. Панталоните и якето бяха изпокъсани и толкова мръсни, че първоначалният им цвят едва личеше; в якето и в ризата, чиято опърлена яка се подаваше отдолу, зееше огромна дупка с обгорели краища, там, където куршумът е пробил. Беше трудно да си представи, че този, който е бил в дрехите, е още жив. А още по-трудно беше да си представи, че той е този Някой. Освен това в гледката имаше и още нещо обезпокоително — тя явно потвърждаваше това, което той си спомняше — не, по дяволите, което смяташе, че си спомня!
Ръцете му започнаха още по-силно да треперят. Само преди секунда му се струваше, че не може да понесе неизвестността. А сега вече не беше сигурен, че може да понесе известността. Защо да не се върне в леглото, да не затвори очи и да се надява, че когато ги отвори, отново ще си спомня само някакъв объркан сън. Ако беше полудял, нямаше вече никакво значение дали ще получи доказателството един час по-рано или един по-късно.
Но също толкова добре можеше да извади портфейла си и да потърси това доказателство.