Двамата санитари забързаха нагоре по стълбите с уверените крачки на хора, които достатъчно добре познават околната обстановка, за да не ползват осветление. Не говореха, но Салид усети, че се поколебаха, преди да отворят вратата на горния етаж, а после го направиха много предпазливо. Бяха тръгнали на лов.
Салид изчака, докато чуе щракването на затварящата се врата над себе си, постоя още миг и чак тогава безшумно и бързо пробяга по стъпалата нагоре. Пулсът му се беше успокоил. Случилото се в гората онази сутрин го беше променило до неузнаваемост, но не бе отнело старите му рефлекси и инстинкти. Когато спря пред вратата на етажа и долепи ухо до стъклото, не беше нищо друго, освен една бойна машина. Ако в този момент някой беше отворил вратата от другата страна, с абсолютна сигурност срещата за него щеше да има смъртоносен край.
Не чу нищо. Макар че мъжете имаха преднина само от около десетина секунди, не можеше да долови шума от стъпките им. Движеха се или много бързо, или много тихо.
Салид натисна дръжката на вратата, силно притисна дланта на лявата си ръка в стъклото, за да заглуши всякакъв шум, и отвори вратата само няколко милиметра. Коридорът пред него беше също така пуст, както и на долния етаж, но за сметка на това пък ярко осветен. Двамата мъже не се виждаха никъде, но когато Салид отвори широко вратата и пристъпи напред, веднага разбра къде бяха изчезнали. Само на няколко крачки отпред вляво коридорът правеше остър завой, а от дясната страна продължаваше още двадесет-двадесет и пет крачки напред. Салид се обърна наляво, отиде с бързи крачки до ъгъла…
— Вие там! Стойте!
Със светкавична бързина Салид се обърна кръгом и вдигна ръце. Лявата му длан закриваше гърлото, а дясната беше вдигната високо, със свити пръсти, готова да се забие в очите, гръкляна или меките части. Но зад него нямаше никой. Гласът беше дошъл от другата посока. Проклятие! Беше много по-напрегнат, отколкото му се щеше да си признае. Още една възможност, при това не за подценяване, да направи следващи грешки…
— Останете на мястото си! Безсмислено е!
Тонът на гласа беше доста по-остър от преди и едновременно с думите се чуха неравномерни стъпки и шумове като от боричкане. Салид предпазливо надникна зад ъгъла.
Картината, която видя, беше толкова странна, че за малко щеше да се изсмее на глас. Младият мъж, когото беше последвал, тичаше като подплашена кокошка на зиг заг по коридора, връщаше се обратно, а след него подтичваше куц старец в сива престилка и напразно се опитваше да го хване за ръкава. Все пак бягството изглеждаше обречено на неуспех, защото отзад коридорът свършваше пред затворена двукрила врата от армирано стъкло, а в другата посока бяха застанали двамата санитари, които за малко не откриха Салид. Явно се забавляваха от гледката, защото се виждаше, че нямат никакво намерение да помогнат на възрастния човек с престилката.
— Спрете най-после! Вече няма никакъв смисъл! — изпъшка старецът. Движенията му не бяха по-бързи от тези на най-обикновен пешеходец, но пъшкаше така, сякаш е пробягал в спринт сто метра. Лицето му беше станало яркочервено. — По дяволите, да не искате да получа… някой инфаркт?
Колкото и абсурден да се стори въпросът на Салид, непознатият наистина спря и погледна възрастния човек с ужас в очите. Когато старецът обаче се приближи, той бързо се дръпна крачка назад. Погледът му гореше и Салид забеляза, че пръстите чевръсто се мърдат. С отсечени движения местеше глава ту наляво, ту надясно и продължи да отстъпва назад, докато гърбът му опря в стената. Беше изпаднал в паника.
Салид се питаше защо. За първи път ясно различи чертите му и един поглед беше достатъчен, за да разбере, че човекът не е престъпник. Освен ако престъпниците в тази страна вече не бяха започнали да носят дрехи на проповедници.
Стъклената врата се отвори широко и през нея нахлу мъж в лекарска престилка. Имаше оредяла коса и носеше очила с елегантна тънка златна рамка, но изражението на лицето му изобщо не подхождаше на този външен вид. Изглеждаше ядосан по начин, не типичен за хора като него, а и гласът му звучеше така.
— Какво става тук? — с властен глас попита той. — Какво означава този шум? Това тук е болница, а не гара! — С професионално пренебрежение погледът му се плъзна върху лицата на двамата санитари и на стареца, после се съсредоточи върху това на проповедника. Над рамката на очилата му се появиха три дълбоки успоредни бръчки, които изведнъж му придадоха вид на недоволен дакел. — Вие сте доста упорит май, а?