— Нали ви казах, че… — подхвана неканеният гост.
— И аз ви казах — ядосано го прекъсна лекарят, — че не искам да ви виждам повече тук. Мислех, че се изразявам достатъчно ясно. Това, което вършите в болницата, е незаконно и може да се изтълкува като влизане с взлом. Или най-малкото като нарушаване на вътрешния ред.
— Да извикам ли полицията? — попита възрастният портиер. Лекарят се престори, че мисли, преди да даде отговор, но по погледа му Салид разбра, че отдавна е взел решение. — Не, не веднага. Можете да се върнете на работното си място. После изчака точно толкова, колкото му трябваше на портиера да се обърне и да направи една крачка в посоката на Салид, и допълни с тих, леден глас:
— И ще ви бъда много задължен, ако в бъдеще изпълнявате задълженията си малко по-съзнателно. Явно в последно време тук всеки може да си влиза и излиза, когато си иска.
Портиерът сви глава между раменете си и постъпи доста умно, не казвайки нищо. Салид бързо се дръпна назад към стълбищната площадка и се качи две стъпала по-нагоре. Беше сигурен, че този път старецът няма да тръгне по стълбите. Беше куц и качването и слизането по стъпалата със сигурност му беше трудно и го изморяваше. Сметката му се оказа вярна. След няколко секунди една приведена сянка мина с провлачени стъпки покрай матовото стъкло, а малко след това се чу шум от вратите на асансьора. Салид се върна в коридора, но не се обърна веднага наляво, а с обигран поглед се огледа наоколо.
Беше влизал в достатъчно болници почти по цял свят и тъй като всички някак си приличаха, веднага откри това, което търсеше. Премина безшумно по коридора, отвори вратата на склада за бельо и се промъкна вътре, без да пали лампата.
Този път обаче удари на камък. По етажерките чак до тавана бяха подредени кърпи за лице, спално бельо и одеяла, но нямаше престилки. След кратко търсене все пак успя да открие един свит на топка син халат, хвърлен в една от етажерките и явно забравен там. Салид съблече якето си, нахлузи халата и с разперени пръсти разроши косата си. Маскировката не беше особено добра, но ако човек не се вгледаше внимателно, можеше да го вземе за пациент, който е объркал коридорите.
Претърси внимателно джобовете на якето си, за да не остави нещо, което ще го издаде, скри го на най-горния рафт на етажерката и отиде до вратата. Оттук не можеше да вижда какво става зад ъгъла на коридора, но добре чуваше гласовете. Гласът на лекаря тъкмо казваше:
— …питат мен, вие вече трябва да седите в полицейската кола и на други да обяснявате какво търсехте тук.
— А няма ли да питат вас? — попита другият.
— По принцип, да. Но, изглежда, имате късмет.
— Мога ли да говоря с него?
— С Бренер ли? — Салид буквално чу как лекарят поклати глава. — Не. Но щом сте дошъл да говорите с някого, ще можете да го направите. Само не съм сигурен дали ще ви хареса… Сега какво? Ще бъдете ли разумен, или да викна още двамата санитари, за да ви пазят?
— Едва ли ще е нужно.
— Иска ми се да се надявам, че е така. Търпението ми си има граници, знаете ли? А вие почти ги достигнахте. Господа, можете да си вървите. Но имайте готовност, ако все пак нашият гост промени решението си и стане неразумен.
Салид притвори вратата, но не плътно, за да не предизвика издайнически шум. Стъпките се приближиха, минаха край вратата и заглъхнаха. Чу приглушени гласове, но през дървото на вратата не можа да разбере думите. Нетърпеливо зачака да чуе шума от асансьора, но той не последва.
Салид изруга наум. Измина цяла минута, но отвън нищо не се раздвижи. През вратата долитаха само глухите гласове на двамата санитари. Или чакаха асансьора да дойде, или се занимаваха с нещо друго, но все още бяха тук. Лявата му длан, с която продължаваше с все сила да стиска дръжката на вратата и едновременно да я държи затворена, постепенно започна да се сгърчва. Внезапно изпита странното чувство, че усеща как времето започва да тече по-бавно. И още нещо.
Усещането беше още по-налудничаво, но толкова силно, може би защото беше толкова абсурдно и толкова реално. Отведнъж почувства, че не е сам в тясната тъмна стаичка. Имаше нещо вътре. Някой.
Сърцето на Салид започна да бие с тежки, неравномерни удари. Металът на дръжката в ръката му изведнъж стана толкова студен, че пареше кожата му като огън. Нещо се взираше в него. Не беше само усещане. Беше поглед, чието докосване можеше да усети физически, така както и присъствието на нещо непознато можеше да бъде усетено материално, с такава наситеност, че почти го заболя. Той беше тук.
Преследвачът не чакаше той да дойде при него, както си беше втълпил. Беше тук и вероятно през цялото време е бил наблизо и го е наблюдавал — невидима сянка, безшумен наблюдател в мислите му, който е знаел всяка негова стъпка, още преди тя да е направена. Наистина ли си беше въобразил, че може да го победи? Направо смешно! Какво можеше да направи срещу същество като това?