Салид тихичко простена и затвори очи, но от това тъмнината не изчезна, а проникна зад клепачите му, което я направи още по-неприятна. Не изпитваше страх; не и за себе си и не в този момент. Нещо му подсказваше, че Нещото, застанало невидимо зад него, не е дошло, за да го убие. Отдавна можеше да го свърши, ако искаше — още преди три дни в онази сутрин в гората, вероятно и във всяка останала секунда, изминала след това. Беше тук, за да извърши нещо много по-жестоко — да му демонстрира неговото безсилие. Всичко, което вършеше, всичко, което планираше и мислеше, беше обречено на неуспех. Беше се намесил в неща, твърде големи за него. Приличаше на някой, който се опитва да спре внезапно наводнение с голи ръце. Това беше посланието, което му предаде безшумната сянка. Можеше да се откаже, да излезе от стаичката и да се предаде на двамата санитари отвън.
Но Салид нямаше да е Салид, ако се откажеше, още повече пък сега. Вместо да направи онова, което му прошепна гласът на страха, той се обърна и впери широко отворените си очи в тъмнината зад гърба си.
Беше сам, но наситеното усещане за нечие призрачно присъствие не намаля, а се засили. В тъмнината заедно с него имаше още нещо. Салид разтвори очи още по-широко, докато се насълзиха, опитвайки се да пробие мастилената тъмнина с поглед, а когато не успя, опита да проникне зад бариерата, отделяща света на действителното от този на неуловимото. Не успя да го направи, но самото съсредоточаване му помогна да направи крачка назад в действителността.
Сякаш се събуди от някакъв сън. Беше облян в пот, в устата си усещаше горчив вкус, сякаш е ял нещо развалено, но усещането, че го дебнат и гледат, беше изчезнало. Отведнъж Салид осъзна кой враг е срещнал в тъмнината.
Страха.
До този момент си мислеше, че знае какво е страх, но явно се беше заблуждавал. Познаваше всички възможни видове страх: страх за собствения живот, страха да не попаднеш в ръцете на противника, страха от капитулирането, страха от болка и от болести и много други. Но едва сега осъзна, че има и друг, стоящ над всички останали, много по-лош, за който нямаше причина и който се появяваше съвсем сам. Не страх от нещо, а страх в най-чист вид, който просто беше тук и срещу който нищо не помагаше. Тук, в тъмния тесен склад за бельо, на може би най-смешното място на света, за да осмислиш подобно нещо, тук се запозна с него.
И вече знаеше, че винаги ще е с него, независимо дали е светло или тъмно, дали е вътре или отвън в коридора, дали е сам или сред хиляди други. Беше докоснал нещо в онази сутрин в гората и това докосване бе отровило част от човешката му същност и го бе превърнала в нещо друго. Нещо, което щеше да го съпътства през целия му останал живот. И което накрая щеше да го победи.
8.
През последния половин час Вайкслер не беше поглеждал часовника, но въпреки това можеше с точност до минутата да каже колко е часът. Броят на фасовете в краката му беше се увеличил с още пет и с удоволствие щеше да запали още една, ако пакетът вече не беше празен. Но не съжаляваше. И без друго беше пушил само за да занимава с нещо пръстите си и да отвлича вниманието си, но и това не помогна. Ирационалният страх, дошъл с Нериг, но не си отишъл с него, беше станал още по-голям. Всичко, което получи от тази свръхдоза никотин, бяха отвратителният вкус върху загрубелия език и леко главоболие.
На Вайкслер много му се искаше да излезе навън, за да поеме глътка чист въздух, но споменът за последния оглед на двора и продължаващото копринено шумолене на дъжда, падащ върху покрива, го възпряха. Освен това въздухът вътре не беше чак толкова лош. Физкултурният салон беше достатъчно голям, така че трябваше да изпуши пет стека цигари, за да го развали.
Пък и имаше изрична заповед да стои вътре и да внимава никой да не задигне мъртъвците.
Само преди четири дни Вайкслер щеше да се изсмее на подобна формулировка, но в момента точно тези думи си каза наум, без да намира нищо смешно в тях. Ако преди беше притежавал нещо подобно на чувство за хумор на осъдени на смърт, то посещението на Нериг бе изтрило и последните следи от него. Просто се чувстваше зле и искаше да поизлезе навън. Да се махне от този физкултурен салон, от това място, превърнато в призрачен град, и от цялата тази операция, най-вече от салона.
До края оставаха по-малко от час и половина. Цяла вечност, ако само чакаш времето да мине, пък било то и не много. Известно време прекара, броейки секундите и изваждайки ги от оставащото време, после тръгна нагоре-надолу в помещението, опитвайки се да пресметне колко пъти трябва да извърши същото движение, докато дойдат да го сменят. Имаше и още няколко начина за убиване на времето — всички горе-долу еднакво изпълнени със смисъл и всички имаха една обща черта: помагаха само за кратко време. Час и половина си бяха час и половина и ставаха още повече, ако трябва да ги прекараш съвсем сам и треперещ в неотоплен физкултурен салон, пълен с мъртъвци.