Стигна до вратата и се опита да я затвори, но тя не се подчини. Едва когато я запъна с рамо и натисна с все сила, успя да я затвори. Воят на бурята мигновено заглъхна до обичайния шум. Вайкслер натисна с гръб вратата, затвори за миг очи и шумно пое дъх. Лицето го сърбеше от студа, а куртката му беше мокра, макар че остана изложен на дъжда само няколко секунди. Е, поне можеше да е сигурен, че никой не се е опитвал да влезе, даже не и журналистите, за които го предупреди Нериг. В това време никой не би се осмелил да се навърта наоколо. И да го направеше, щеше да се удави в дъжда, още преди да приближи училището.
Вайкслер пусна предпазителя на оръжието, облегна го на стената до вратата, прокара пръсти през мократа си коса и се огледа, клатейки неодобрително глава. Вратата беше стояла отворена само няколко секунди, но подът пред нея приличаше на спокойно езеро, от което към средата на помещението се стичаха блестящи поточета. От купчината фасове вече нищо не се виждаше, а първите две-три редици с черни найлонови чували блестяха. Трябваше да се радва, че бурята не преобърна леглата. Нали преди малко сам видя колко са стабилни. Това го върна към друг, много по-належащ проблем. Нямаше да е нужно да дава обяснение за локвата пред вратата, но за преобърнатото легло и падналия чувал щеше да се наложи. Можеше да си представи коментара на Нериг, когато види поразията. По-добре да се опита да оправи всичко още сега. С малко повече късмет ще поправи леглото и после ще постави скъсания чувал така, че никой да не забележи от пръв поглед. Отново преметна автомата през рамото си, с бърз поглед се убеди, че вратата е добре затворена и няма да зейне при следващия напор на вятъра и тръгна. Ботушите шляпаха в дълбоката няколко сантиметра локва на пода. Ако съдеше по количеството вода, което вятърът довя само за това кратко време, навън трябва да е потоп. А вътре при него имаше някой…
Вайкслер спря по средата на движението си и се взря в мокрите отпечатъци от стъпки, които блестяха върху бетона. Не бяха истински следи от човешки крака, защото бяха доста размазани и неясни, но разстоянието помежду им беше точно такова — равномерно разположени и една след друга. Водеха от локвата зад него и изчезваха сред редиците легла. Някой беше влязъл през вратата, минал през локвата и изчезнал някъде в помещението. Вайкслер почувства как всеки косъм върху главата му настръхва, когато осъзна какво всъщност означава заключението му. Преди да отвори вратата, локвата не беше тук, а това означаваше единствено, че който и да е влязъл, е минал точно край него, което беше напълно невъзможно. Затвори очи, преброи мислено до пет и отново погледна. Следите бяха все още тук. Вътре имаше някой. В крайна сметка нямаше никакво значение как е влязъл. Заповедите, които Вайкслер бе получил за подобни случаи, бяха еднозначни.
Свали автомата от рамото си, махна предпазителя и се завъртя кръгом. Не видя нищо, но и не очакваше да види. Вероятно нахалникът се спотайваше зад някое легло и вътрешно умираше от смях при вида на безпомощното му изражение, а още повече, виждайки ужаса, който му всява. Е, ще видим кой ще се смее последен!
Вайкслер си спести усилието да подкани неканения гост да се предаде. Вместо това измъкна радиостанцията от колана си и натисна копчето.
— Тук Вайкслер! Команден пункт, моля елате!
Нищо. От малкия апарат се чуваше само статично пукане. Вайкслер повтори повикването три пъти. Включи и изключи уоки-токи-то, смени два пъти канала и започна безразборно да натиска всички копчета, но не последва нищо. Апаратът беше мъртъв — или пък заради времето навън нямаше връзка. Само че това му се стори твърде невъзможно. Не разбираше много от радиостанции, но все пак пунктът беше отсреща, на петдесет метра. Сигурно апаратът просто се е развалил и според закона на Мърфи — точно в най-неподходящия от всички неподходящи моменти. Вайкслер го втъкна обратно в колана, стисна оръжието с две ръце и отново се завъртя в кръг. Физкултурният салон бе все така празен, но това не означаваше нищо. Между тристате легла имаше достатъчно място да се скрие цяла армия.
— Е, добре тогава! — извика с най-силния и твърд глас, на който беше способен. — Направи си удоволствието, стига толкова! Излизай!
Нищо не помръдна. Вайкслер не се и надяваше да получи отговор, но въпреки това повтори поканата си: