— Няма смисъл повече, само правиш нещата още по-лоши! Излез и ще поговорим за всичко! Даже може да те пусна да си тръгнеш! Нямам желание да пиша доклад и после с часове да попълвам формуляри.
Отново не последва отговор, но му се стори, че нещо се помръдна. Имаше странното усещане, че го гледат, при това погледът не беше никак дружелюбен. Ръцете му още по-силно стиснаха оръжието, но чувството за сигурност, което обикновено му даваше допирът с пушката, не се появи. Дори точно обратното — отведнъж в тялото му започна да пълзи някаква скованост и той осъзна колко недействителна е цялата картина, физкултурният салон беше осветен, но въпреки това му се стори изпълнен с черни невидими сенки, в които можеше да дебне всичко. Коприненото шумолене на дъжда отдавна се беше превърнало в плющящ звук, който заглушаваше дори воя на вятъра, а температурата беше спаднала още. Сега бе толкова студено, че виждаше собствения си дъх като сива пара, излизаща от устата му. Нищо чудно, че започваше да откача.
Вайкслер за трети път се обърна към предполагаемите следи и внимателно ги разгледа. Сега не беше толкова сигурен, че са точно отпечатъци от стъпки. Наистина, приличаха на такива, но само от пръв поглед. Можеха и да са няколко мокри петна, случайно подредени като стъпки. Логически погледнато, не беше възможно. Някой да мине покрай него, без да го забележи!
Ако се случеше радиостанцията да се развали, трябваше да изтича отсреща в сградата и да вдигне тревога. Това означаваше да излезе в плющящия дъжд… и, ако наистина се върнеше с петнадесетата мъже и преобърнат помещението с краката нагоре и не намерят никого… Не, благодаря! Никак не му се искаше след всичко, което преживя, да стане и за посмешище на цялата рота.
Вайкслер реши да направи компромис със себе си. Почти беше убеден, че се е поддал на състоянието на пренапрегнатата си нервна система, но се върна при вратата, провери я втори път грижливо и започна внимателно да претърсва помещението. По два пъти мина покрай всяка редица от легла, като от време на време изненадващо се обръщаше или клякаше, за да погледне под гората от тънки дървени крака на леглата. Единственото движение, което видя, бе това на собствената си сянка.
Полека-лека започна да става смешен в собствените си очи. Слава Богу, нямаше никой, който да му се смее и явно добре направи, че не вдигна тревога. Все пак педантично довърши проверката си, като накрая провери и другите две врати. Едната водеше към малко помещение, в което се съхраняваха дюшеци, топки и други спортни уреди. В началото на дежурството си Вайкслер бе проверил стаичката и заключил вратата и тя и сега беше заключена. Ключът беше в десния джоб на куртката му.
Другата врата водеше към съблекалните и тоалетните. Вайкслер ги провери щателно. Не го домързя да надникне и в кабинките. Когато приключи с проверката, оставаха още двадесет минути до края на дежурството му, но вече бе сигурен, че освен него в помещението няма жива душа. С изключение на мъжа, който стоеше приведен над един от чувалите във втората редица отляво на вратата.
Гледката му подейства като удар в корема. В продължение на секунда Вайкслер беше напълно шокиран. Просто стоеше и гледаше фигурата, без изобщо да разбира какво вижда. После тренираните в продължение на много години рефлекси взеха връх над изненадата. Шокът и ужасът не изчезнаха, но успя с плавно движение да свали оръжието от рамото си и го насочи към непознатия.
— Без движения! Ако само помръднете, ще стрелям!
Непознатият наистина не помръдваше, но Вайкслер имаше странното чувство, че това не се дължи на неговите думи, а на съсредоточеността в действията на мъжа. Вайкслер бе изговорил думите си достатъчно силно, почти ги беше изкрещял, но онзи изобщо не го беше чул.
— Вие там! Дръпнете се от леглото! Назад! Обърнете се! Много бавно!
Типът не се и помръдна. Вайкслер почувства как всеки отделен нерв в тялото му започна да вибрира. Десният му показалец се беше свил около спусъка и го бе натиснал почти до крайно положение. Ами ако онзи просто не обръща внимание на думите му? Не може ей така да го застреля!
Но щеше да го направи, ако не стане някакво чудо. В момента се случваше една от онези катастрофи, чието приближаване човек вижда, но не може нищо да направи, за да я спре, при това много добре знаейки какво трябва да направи. Още миг и ще натисне спусъка и ще убие човека…
Точно в този момент непознатият се изправи, отстъпи половин крачка от леглото и се обърна към него.
Вайкслер отвори широко очи от почуда. Досега виждаше само светла сянка, наведена над чувала, но сега ясно различи чертите на лицето. Не можеше да определи възрастта на мъжа — може би на тридесет, може би на четиридесет или още по-възрастен. Видът му беше някак… странен. Друга дума Вайкслер не намери.