— Какви?
— Нямам представа — призна Бренер. — Вчера можех да се закълна, че са кошмари, но вече… — Той сви рамене, от което главата още повече го заболя. — Какво всъщност се е случило? Спомням си само експлозия и огън — и някакви объркани неща…
— И аз не знам много повече — каза Шнайдер с глас, който добавяше, „но ви лъжа“. Явно вече бе проумял, че Бренер отново вижда, защото когато продължи, избягваше прекия контакт с погледа му. — Мога да ви кажа само това, което пишеше във вестниците. Както изглежда, двамата с онова момиче сте попаднали направо в голямата битка между Абу ел Мот и части на ЦРУ.
— Абу ел Мот?
— Терорист — обясни Шнайдер. — Истинското му име е Салим или Салид… нещо такова. От десет години го преследват по цял свят, а вие и девойката явно сте имали нещастието да отидете точно там, където са го сгащили.
— Момент, момент. Ако правилно си спомням, половината манастир хвръкна във въздуха…
— Целият — поправи го Шнайдер. — Нямаше оцелели, с изключение на вас. А вие сте оцелял, защото сте се намирал на десет метра под земята.
— Но това е невъзможно! — не се сдържа Бренер. Направи го, въпреки че знаеше, че всяка дума на Шнайдер е вярна. — Подобни неща стават само във филмите!
— Вярно — съгласи се Шнайдер. — Такива работи има само в американските филми, даже не в най-добрите. Но този път е наистина.
— Хеликоптер на ЦРУ и търсен по целия свят терорист водят въздушен дуел над омагьосан манастир, а аз даже не си спомням. Не е честно!
Шнайдер се усмихна, но само за секунда.
— Ще си спомните. Според мен можете да изкарате доста пари от цялата история, когато излезете от тук и журналистите ви нападнат. Но се страхувам, че преди това ще трябва да отговорите на доста въпроси.
— На ЦРУ?
— Нали ви казах, че подобни неща се случват обикновено във второкласни филми, а не в истинския живот и не във Федерална република Германия. Ако добре съм разбрал написаното във вестниците, в момента американците са навели глави и се преструват на умряла лисица. Хората недоволстват от този екшън в стил „Дивия Запад“, а пресата още повече раздува нещата. През последните дни три пъти идваха служители на прокуратурата, а за полицията пък да не говорим. Задържам ги, доколкото ми е възможно, но няма да издържа още дълго, страхувам се.
— Не мога да им кажа много — призна Бренер.
— И се радвайте, че е така. Ако искате съвет от мен — продължавайте да твърдите, че нищо не помните. Все едно кой ви разпитва. И за какво.
Странно, но защо ли Бренер все повече имаше чувството, че професорът се върти около нещо, което не иска да му каже? Рядко преди беше срещал човек толкова открит и директен като този лекар, но сега го усукваше като провинил се ученик. Бренер реши да го улесни малко и му подаде една ключова думичка.
— Това момиче, което беше с мен… стопаджийката. Откриха ли я?
— Не — отвърна Шнайдер. — Дори и трупа и не са намерили. Сигурно е напълно изгорял.
Тогава откъде Шнайдер знае за нея? Ако от обитателите на манастира никой не е оцелял, тогава и никой не може да знае, че с него е имало момиче. Това означаваше само едно: Шнайдер лъже. Но защо?
— Възможно ли е да стане така? — попита Бренер.
— Човешко тяло да изгори на пепел? — Шнайдер кимна с глава. — А защо не? Поне на теория е възможно.
— А на практика?
— Нямам представа — призна професорът. — Не съм бил там. Знам само това, което ми разказаха. А то не е много.
— Май доста покриват историята, а?
— Учудва ли ви? Както казах, хората са настръхнали. Ракетни дуели между хеликоптери могат да стават само на кино, а не из Таунус. После и този тайнствен манастир… Напрегнатата нотка в гласа му вече не можеше да убегне от вниманието на Бренер. Сигурно и самият Шнайдер го почувства, защото само след секунда добави с кратък, нервен смях:
— Що за манастир всъщност беше? От двадесет години живея тук, но никога не съм чувал за него, макар че е само на двадесетина километра.
Това беше първата наистина конкретна информация, която Бренер получи, откакто се събуди в странната болница. В последните минути получи достатъчно други сведения, които, макар и не толкова конкретни, бяха много по-обезпокоителни. Например това, че Шнайдер не бе останал в стаята, за да му съобщи нещо, а по-скоро обратното — да измъкне нещо от него.
— Представа нямам — отвърна той, което си беше самата истина. — Но добре си спомням, че нямаха даже електричество. И не изглеждаха особено радостни от появата ни.
Шнайдер стана съвсем директен.
— Иначе нещо друго не ви ли направи впечатление?
— Нищо, за което да си спомням. Защо?