Вайкслер имаше две възможности — можеше да полудее (в случай че още не беше) или да намери разумно обяснение на това, което вижда, все едно колко невероятно щеше звучи то. Мъртвата жена дишаше! Но мъртъвците не дишат. Затова не беше мъртва. Ето колко просто може да е!
Към паниката и кипящото безумие, погълнали рационалното мислене на Вайкслер, се прибави нов, съвършено друг страх, когато осъзна единственото логично обяснение на ставащото пред очите му: Мъжете, които вършеха работата си навън, бяха допуснали грешка. Младата жена не е била мъртва.
— О, Господи! — прошепна Вайкслер.
Тънката изкуствена мембрана между устните продължаваше да се издига и спада, после се нагъна малко по-нагоре. Мнимата мъртва се опитваше да отвори очи, но не можеше.
— Чакайте! Не се напрягайте! Ще ви помогна!
Идиоти! Проклетите идиоти са намерили жива жена, може би единствената оцеляла, и са я хвърлили сред останалите умрели! Проклетите безумци са я метнали като боклук в колата, без дори да си направят труда да проверят пулса и!
— Само още секунда! — объркано говореше той. — Ще ви помогна, чакайте!
Ах, проклетниците! Безмозъчни глупаци! С окървавената си от порязването ръка той вдигна ножа и направи прав разрез в найлона от хълбока до рамото.
— Чакайте, ето сега! Само още секунда и ще можете да дишате! Ще ви извадя от чувала!
Девойката започна също да помага. От разреза се показа восъчнобледа ръка със засъхнала кръв и мръсотия отгоре и и го разшири, после излезе и другата ръка. Вайкслер забеляза, че повечето нокти бяха разцепени и счупени чак до долу, до живеца. И още нещо забеляза: от чувала се носеше лепкава, сладникава миризма. Същата, която през последните три дни изпълваше помещението, само че несравнимо по-силна. Момичето беше изживяло истински кошмар, най-ужасния от всички възможни сънища бе станал действителност. Беше погребана жива и бе се събудила в света на мъртвите.
— Господи! — не спираше да повтаря Вайкслер. — Мили Боже, мили Боже!
Ръцете му дърпаха и късаха фолиото и помагаха на момичето да разшири дупката. Пръстите му докоснаха нейните и ужасът му мигновено нарасна, когато усети, че кожата и е като на истински мъртвец — студена, хлъзгава и мека, не като жива плът, а като пореста гума. Жената беше преживяла истински ад. Вайкслер с все сила дръпна найлона от главата и и той с пукане се отдели от кожата. Отпечатъкът се задържа за миг, сякаш наистина свали кожата на жената. Това, което се показа отдолу, не беше лицето, на жив човек.
Вайкслер изкрещя. Този път не беше парализиран и писъкът, който излезе от устата му, не беше полугласен и задушен, а остър и силен и отекна с болка в главата му. Лицето на девойката беше отпуснато и сиво, изцапано със засъхнала кръв и слуз.
Вайкслер моментално си спомни какво беше чул за действието на бойното отровно вещество: Убива бързо и безотказно, като не само разрушава нервната система и обмяната на веществата. Смъртоносното му действие се изразява в това, че предизвиква в засегнатия организъм отделянето на определен ензим, който не е неизвестен в природата, но е чужд на организмите на бозайниците и малко наподобява течността, която паяците инжектират на жертвите си, за да може тъканта им да се втечни. Действието на ензима не е толкова драматично, но затова пък е смъртоносно — плътта на засегнатия губи вътрешната си спойка. Не се втечнява, но става ронлива. Ето това беше чул Вайкслер за действието на бойното вещество. А сега виждаше резултата пред себе си.
От вътрешната страна на найлона се беше залепило парче плът, голямо колкото монета от пет марки, и при дърпането просто се беше откъснало. Отдолу се подаваше бяла кост и част от мускулатурата, движила лицето приживе. Устата на мъртвата беше все още отворена, плътта вътре не можеше да задържа зъбите и те стърчаха изкривени навън. Най-ужасното обаче бяха очите. Вайкслер сигурно щеше да понесе, ако бе видял празни, изтекли кухини, в които няма нищо човешко, но тези бяха невредими, и го гледаха. Само цветът им бе друг. Сякаш имаха само зеници, с белезникав синьовиолетов цвят, очите на мъртвец. И въпреки това в тях имаше живот или поне нещо, изчезнало преди три дни и завърнало се сега по принуда, против волята си, противно на всички закони на Природата — и на Бога? — противно на всичко истинско.
Вайкслер се отърси от сковаността си, олюля се, размахвайки ръце, като се опитваше да изпълзи назад от Нещото, което пред лицето му като гъсеница се измъкваше от черния си пашкул. Удари се в друго легло и го преобърна, но дори не забеляза. Хленчейки от страх, продължи да отстъпва назад, блъсна се в още и още легла, докато накрая стената му го спря.