Мъртвата вече почти се беше освободила от обвивката си и се опитваше да се изправи на крака. Крайниците като че ли не и се подчиняваха съвсем, сякаш трите дни бяха стигнали, за да се отучат от действията, които са извършвали двадесет години подред. Погледът и продължаваше да е насочен към Вайкслер. Той отново почувства, че има нещо в тези очи, което не бе както трябва. Някаква молба, не заплаха, а безмълвен вик за помощ.
Може би щеше да проумее какво означава погледът и ако не се беше случило нещо, което помете и последната искрица ясен разум така, както силен вятър подмята изсъхнали листа.
Не само тази мъртва се движеше. Случилото се с нея се повтаряше не само със съседния чувал, а пред нея, зад нея, до нея… Сякаш някой бе хвърлил камък в езеро от асфалт. От всички страни пукаше и шумолеше, провлачени, влажни, пълзящи, късащи звуци, примесени с виенето на вятъра, които обаче много скоро го надвиха. Един след друг, тръгвайки от някакъв невидим център недалеч от Вайкслер, мъртвите се освобождаваха от чувалите си и се изправяха!
Вайкслер подскочи. Нещо докосна крака му и се опита да се хване за него. Той изрева като от силна болка, опита се да освободи крака си и усети как скъса нещо. Дръпна се силно назад, политна, но успя да се задържи на крака. Вече не виждаше какво става около него. Всичко изведнъж стана далечно, непознато и свръх реалистично, като в средновековна картина, отразяваща Ада. Тела се изправяха, ръце се протягаха към него, синьо-желирани очи го пронизваха с погледа си… Вайкслер свали автомата от рамото си и натисна спусъка.
Плющенето на куршумите трябваше да проехти в ушите му, но той възприе звука някак разделено. Тракането не беше по-силно от удрянето на меки топчета памук върху стъкло, но затова пък с кристална яснота чу звука, с който куршумите се — забиваха в целта си: пляскащи, меки звуци, не удар на олово в плът и кости, а шум от желязно топче, потъващо в гъста кал.
Вайкслер държеше пръста си върху спусъка на оръжието, докато тичаше през физкултурния салон. Куршумите пищяха, рикоширайки в стените, разбиваха стъклото и дървото наоколо, срутиха няколко легла и отхвърлиха много от телата на пода. Те не оставаха неподвижни, а веднага се надигаха. Смъртта вече бе загубила властта си върху тях. Вайкслер изпразни пълнителя, но не свали пръста си от спусъка.
Трябваше да прекоси помещението по цялата му дължина, докато стигне до вратата. Патроните му свършиха, още преди да измине половината разстояние, но откосът му освободи известно пространство. Само едно от зомбираните тела успя да му препречи пътя и да протегне ръце към него. Вайкслер се опита да избегне докосването, но не сполучи. Тласнат от силата на собственото си движение, връхлетя върху мъртвия и рухна заедно с него на пода. Ръцете на мъртвеца се плъзнаха по лицето му и пръстите се забиха в кожата.
Не го заболя много, но това беше най-ужасното нещо, което до този момент бе преживял. Начупените нокти разкъсаха кожата и оставиха кървави драскотини и нещо студено, летливо се смеси със собствената му кръв. В продължение на една-две секунди Вайкслер лежа така, ритайки с крака и крещейки неистово. После някак успя да откъсне мъртвешките ръце от лицето си и да отблъсне тялото. Вече не крещеше, защото бе останал без дъх, но докато тичаше към вратата, хленчеше като изплашено дете. Сълзи се стичаха по лицето му. Така силно се блъсна във вратата, че върху челото му се появи още едно кърваво петно. Заопипва с несъзнателни движения да намери дръжката и олюлявайки се, изтича в нощта.
Бурята беше прераснала в ураган, който се нахвърли отгоре му като чудовище с милиони невидими, остри като бръснач ножове. При нормални обстоятелства още първият напор на вятъра щеше да го събори на земята или да го прикове към стената, но паниката и безумието, завладели ума му, даваха допълнителни свръхчовешки сили. Около него бушуваше ад от остри като игли кристали, зад който някъде отзад беше училищната сграда, изпълнена със светлина и топлина, с другарите му и със сигурност. Тичаше като луд.
Зад него вятърът с бесен вой блъсна вратата и я изкърти от рамката. Но колкото и невероятна да беше силата му, имаше нещо, което дори той не можеше да задържи вътре.
12.
Този път не се и постара да завърже края на маркучето на системата, след като издърпа иглата от ръката си. Върху леглото му бързо започна да се разраства тъмно петно. Гледката го изпълни с някакво задоволство. Не голямо, но все пак беше неговото малко отмъщение. Между другото така получи и доказателството, което окончателно затвърди съмненията му: малкото усилие, което му беше необходимо, за да изтръгне маркучето от канюлата, отне почти всичките му сили, но веднага, след като течността престана да се влива във вените му, почувства как те отново се възвръщат.