Много по-бавно от физическите му сили се връщаше способността му да мисли логически или да различава нещо толкова сложно като причинно-следствена връзка. В присъствието на Шнайдер мислите му бяха започнали отново да се объркват. През петте минути, които изчака да изминат след тръгването на професора, леката унесеност се бе превърнала в пълна забрава, в която не различаваше нищо, а само искаше да потъне и да се наслаждава на меката и топла прегръдка на Нищото. И на желанието да изтегли иглата от ръката си. Бренер не можеше да каже защо точно тази едничка мисъл устоя на опиянението, което постепенно започна да изтрива мислите от съзнанието му. Знаеше само, че мисълта беше тук, ясна и светеща като огън в черна нощ: Трябва да се отърве от иглата.
Не успя. Опита, но болката от дърпането с несръчните пръсти беше твърде голяма, така че накрая изтегли само маркучето. Веднага след това се почувства по-добре. Поне физически.
Изминаха около десетина минути, докато сивата мъгла в главата му малко се поразсея, дотолкова, че да разбере какво е направил. Не можеше все още да мисли ясно, но в непроницаемата сивота между слепоочията му започнаха да проблясват все повече светлини. Беше затворник. Тези, които се представяха за негови приятели, бяха врагове. Трябваше да се махне оттук. Да намери мъртвото момиче. Всяка от тези мисли се появи напълно изолирано, сама за себе си и макар че, поставени една след друга, образуваха някаква история, липсваше и основа, което я правеше недостоверна. Въпреки това всеки от проблясъците имаше своята тежест, което правеше ненужен въпроса за появата им. Просто беше затворник. Трябва да излезе и да открие момичето. Толкова просто беше и много по-важно от живота му.
Нужно му бе доста време да се опомни, после седна в леглото и обърна глава надясно. Зрението му отново беше отслабнало, но това не го изненада, не го и уплаши. Знаеше, че точно това бе очаквал. Дори имаше абсурдното чувство, че щеше да е разочарован, ако не се беше случило. Не му и трябваше да вижда, че електронният предавател се намира на масичката до леглото му. Дори знаеше как да го надхитри. Първата му мисъл беше да махне контактите, поставени върху гърдите и слепоочията му, но това щеше веднага да предизвика тревога.
Затова внимателно изнесе тежестта на тялото си върху десния лакът, стисна зъби и протегна ръка към апарата. Пръстите му опипаха лакирания метал, продължиха по ръба, докато напипаха свързващия кабел. Заболя го. Не можеше да стисне добре кабела, защото при всяко движение иглата се забиваше по-дълбоко в плътта между показалеца и средния му пръст, така че най-сетне успя да го притисне между безименния и малкия пръст и да го изтегли от контакта. Успя чак на третия или четвъртия опит, а след това в очите му се появиха сълзи от напрягането. Все пак беше успех и поне не го откриха веднага.
Бренер седна, спусна крака от леглото и изчака малко, докато предприеме последния, решаващ етап от революцията си. Направи го не само защото се страхуваше от болките. Да извади иглата от ръката си, щеше да е доста неприятно, но много по-важно от болката беше значението на това действие. Когато следващия път се изправи пред Шнайдер или сестрата, няма да може да се оправдае с някакво объркване, а ще трябва да отговаря за непослушанието си.
Болката беше много по-силна от очакваното. Ръката му силно закърви и той продължи да усеща иглата още дълго, след като вече я беше издърпал и хвърлил на пода.
Следващият етап беше много по-безболезнен, но затова пък доста по-мъчителен. Опипвайки около себе си, все още полусляп и замаян, Бренер стигна до шкафа и се опита да нахлузи дрехите си, но този път вече си остана само с опита. Силите му стигнаха да отвори вратата на гардеробчето, но не и да свали дрехите от закачалката. Не му остана и време да събере енергия за втори опит, защото вратата се отвори и в стаята влезе някой.
Бренер с усилие се обърна и се напрегна да пробие с поглед сивата мъгла пред себе си. Зрението му не само беше доста намаляло в сравнение с вчера, но се беше и влошило. Различи само, че на вратата стои човек, без да разбере кой е.
— Бренер?
Гласът беше непознат, не принадлежеше нито на лекаря, нито на сестрата, нито на някой от служителите в болницата. В първия момент си помисли, че може да е Йоханес.