— Вие сте Бренер, нали?
Не беше Йоханес. Гласът нямаше акцент, но въпреки това се усещаше, че човекът не говори на родния си език.
— Кой сте вие? Какво искате? — попита Бренер.
Фигурата се приближи. Външен посетител. Не беше с болнично облекло, а носеше старомоден син хавлиен халат, който му беше твърде малък. Лицето потвърждаваше онова, което издаде гласът. Доколкото Бренер можа да различи със слабите си очи, кожата беше с тъмен тен и с южняшки, може би арабски черти. Нещо в тази информация му се стори невероятно важно, но не можеше да каже какво точно. Знаеше само, че не беше нищо добро.
— Вие ли сте Бренер? — Мъжът в синия халат се приближи към него и силно го стисна за лакътя. Бренер изпита болка. — Как сте? Можете ли да вървите?
Бренер се опита да освободи ръката си, но не успя, макар че непознатият не увеличи натиска си. Дори като че ли не забеляза съпротивата му.
— Какво искате? — Бренер внезапно изпита страх. Също така изведнъж разбра кой стои срещу него. — Вие… вие сте онзи терорист! — изпъшка той. — Господи, вие сте Салим! Вие вдигнахте във въздуха манастира! Какво искате от мен?
— Името ми е Салид — отвърна другият, опитвайки се да прикрие изненадата си, но Бренер усети, че не беше подготвен да го познаят точно тук. — Сега не мога да ви обясня, но ви заклевам да ми вярвате. Не съм тук, за да ви сторя нещо лошо.
Бренер малко се учуди на себе си, че не изпадна в паника или пък не се вцепени от страх — все пак стоеше срещу жив терорист, човек, чиято професия беше да убива хора. Може би това, което изпитваше, беше точно паника. Когато заговори, гласът му го издаваше.
— Какво искате? Защо дойдохте?
— Искам да ви измъкна оттук, Бренер — отвърна Салид и най сетне пусна ръката му. — Знам, че звучи невероятно, но не ви държат тук като обикновен пациент. Тук сте затворник. — Той замълча за известно време, внимателно наблюдавайки Бренер. Следващите му думи показаха на Бренер колко наблюдателен е палестинецът. — Струва ми се, вие сам вече сте го разбрал. Ще ви измъкна.
— И защо? За да ме убиете ли?
— Ако исках това, вече щяхте да сте мъртъв — отвърна Салид бързо и с небрежност, която подсили истинността на думите му повече от заплаха. — Страхувам се, че ако останете, няма да живеете още дълго. Това се отнася може би и за всеки от нас.
— Вие сте луд, ако наистина вярвате, че ще тръгна с вас! — Бренер се опита да отстъпи крачка назад и за малко не се строполи на пода.
— Мога да ви принудя. И ще го направя, ако трябва. Но е по-добре, ако не се наложи. Така само ще улесните нещата и за двама ни.
Няма никакво съмнение, че се е паникьосал! Това, че не изпитва страх, е само внушение — неговият начин да се справя с неприятните неща.
— Ще крещя!
— И кой ще ви чуе? — Салид размаха ръка. — Може би не знаете, но сте единственият пациент на целия етаж. Освен това — гласът на Салид изведнъж стана малко по-остър — дори и вие вече трябва да сте забелязал, че тук нещата не са както трябва. Какво ви е на очите?
— Какво трябва да ми е? Наред са.
— Не са. Почти не виждате.
— Откъде…
— Личи пи — прекъсна го Салид и погледна часовника си, преди да продължи: — Това от злополуката ли е?
Злополука?! Странно название за масово убийство, помисли си Бренер.
— Да… или, по-точно не. Може би. Не съм сигурен.
— Във всеки случай така полусляп едва ли ще успеете да излезете сам оттук. А вие това искате, или се лъжа?
— Но не с вас. — Бренер се опита да придаде на гласа си увереност и предизвикателност, но и сам усети, че прозвуча единствено опърничаво. — Ако искате да ви придружа, преди това ще трябва да ме пребиете.
— Както желаете — въздъхна Салид.
Бренер се стегна, за да посрещне удара, който щеше да последва. Молеше се да е вярно поне само половината от това, което беше гледал в подобни филми, тоест веднага да загуби съзнание и всичко да свърши бързо.
Но Салид не го удари. Вместо това каза:
— Знам къде е момичето.
13.
Професор Шнайдер погледна ръчния си часовник, свали ръкава на бялата си престилка и с решителни крачки влезе в асансьора. Петнадесет минути, ако се брои времето, прекарано при Бренер. Трябваше да са достатъчни на Александър да каже на нечакания им гост всичко, което възнамерява. За Шнайдер това време се бе оказало достатъчно, за да вземе решение. Ще приключи с този фарс. Още днес.
Натисна копчето на таблото и зачака вратите на асансьора да се затворят и кабината да тръгне. Не беше се върнал веднага в кабината си, а бе слязъл до партера — както се опитваше да си внуши, за да говори отново с портиера и да се убеди, че всичко е наред, но в действителност причината беше съвсем друга. Искате да изпуши една цигара. В цялата болница пушенето беше строго забранено, което не се спазваше даже и от старшата сестра. Шнайдер си беше изградил навика веднъж-два пъти на нощ да излиза навън, за да се наслади на порока си. Цигарата не му се беше усладила, силният студ влоши нещата още повече и той бързо-бързо се прибра. Въпреки това успя в тази кратка пролука да вземе решение, което щеше да промени може би целия му живот оттук нататък.