— Вайкслер! Какво е това?! — изкрещя той. — Какво става тук?!
Бурята погълна думите му, но Вайкслер ги разбра по мърдането на устата. Щеше да отговори, но не успя. Вихрушката изсипа нови тела в разбития прозорец — не само едно, а три, четири, пет, осем… Зейналият прозорец се запълни с лица и празни, молещи очи, с треперещи ръце и длани, протягащи се напред към офицера.
Движенията им даже не бяха особено бързи. Той можеше да им избяга без усилие, но този път рефлексите му го изоставиха. Мъжът просто стоеше на едно място, гледаше като вцепенен, а после вече беше твърде късно… Десетина ръце едновременно се вкопчиха в него, пръстите се забиха в ръцете му, стискаха дланите и шията. В последния момент той се отърси от вцепенението си и се дръпна назад. Две-три ръце загубиха опората си, но веднага зад тях се показаха други. Пръстите опипваха лицето на войника, устните, очите и слепоочията.
Нещо в картината не беше съвсем както трябва. Естествено нищо не беше както трябва — не беше картина, видяна от жив човек някога преди това. Въпреки всичко не беше нещо ново. Стотици режисьори на филми на ужасите я бяха показвали, милиони хора я бяха виждали под една или друга форма и въпреки това въздействаше обезпокоително фалшиво. Не отговаряше на клишето за възкръснали мъртъвци, нападащи живите. Нещо… липсваше.
Преди Вайкслер да успее да проследи мисълта, в рева на бурята се смеси плющящ изстрел. Едно от телата на прозореца бе отхвърлено назад и изчезна в бушуващата бездна. Веднага на негово място се появи друго. Тялото на дежурния офицер бавно беше издърпвано навън. Главата и торса вече не се виждаха в стената от лица и рамене, но кървящите ръце продължаваха отчаяно да стискат рамката на прозореца. Още беше жив.
И нямаше да умре. Не смъртта му искаха оживелите трупове, така както не искаха и Вайкслер да умре. Тази мисъл го зашемети като удар от мълния. Изведнъж осъзна какво означаваше безмълвната молба на угасналите погледи.
— Не! — изпъшка той. — Престанете да стреляте!
Последната дума изчезна в звука на последвалия изстрел. Той отчаяно се обърна и се опита да изтръгне оръжието от ръцете на войника, който стреляше. Но той така яростно го блъсна в гърдите, че Вайкслер политна назад и през отворената врата се озова отново в коридора. В това време войникът превключи от единичен на автоматичен огън.
— Не! — неистово изкрещя Вайкслер. — Не стреляйте! Искат само да им помогнем!
Насеченото стакато на откоса заглуши рева на бурята. От рамката на прозореца се разхвърчаха трески и мазилка, две-три от телата бяха направо разкъсани, а върху гърба, кръста и горната част на бедрата на офицера се появи перлен наниз от тъмночервени, бързо сливащи се едно с друго петна.
Със силен писък Вайкслер влетя в стаята и дръпна оръжието от ръцете на войника. Не успя да го изтръгне, но поне натисна ръката му надолу, така че останалите куршуми се забиха в пода.
— По дяволите, полудя ли?!
Силен юмручен удар се заби в челюстта му. Вайкслер усети как долната му устна се пукна и един от долните зъби се разклати, но не пусна ръката на другаря си, а още по-силно се вкопчи в автомата.
Дори и силите да му бяха стигнали, нямаше да успее да предотврати катастрофата. Останалите трима войници бяха свалили оръжията си и стреляха навън в бурята. Вайкслер видя как сенките се олюляват назад и падат, други биваха буквално разкъсвани или продължаваха с откъснати крайници, докато отново ги улучеха.