Войникът, с когото Вайкслер се бореше, изведнъж пусна оръжието си. Вайкслер падна на колене, другият използва времето и с един юмручен удар го отхвърли назад.
Не изгуби съзнание, но падна безпомощно на една страна и за миг остана неподвижен. Когато отново възвърна контрола над тялото си, пълнителите на автоматичните оръжия вече бяха празни. Бурята продължаваше да бушува през разбитите прозорци, но довяваше отвън вече само студ и ледени кристалчета. Тялото на младия офицер, почти разкъсано на две от куршумите, висеше безжизнено на прозореца.
Вайкслер простена и се опита да се изправи, но войникът, с когото се беше борил, отново го ритна. Този път почти не усети болката. Беше му все едно какво става с него. Наистина ли не разбраха какво сториха?
С ъгълчетата на очите си видя, че войникът се готви да го ритне отново, но в последния момент един друг го спря.
— Стига глупости! Трябва да вдигнем тревога! Кой знае още колко са останали отвън!
Вайкслер обаче знаеше. Малко повече от триста. С изключение може би на тези, които той застреля. Но не можеше да каже нищо. Гласът отказваше да го слуша, както и ръцете и краката, когато за пореден път се опита да се надигне. Усети как безсъзнанието се завръща, но този път силите не му достигнаха да се противопостави.
15.
Когато минаха покрай стаята на дежурните, телевизорът продължаваше да работи, но този път не излъчваха съобщения за станала катастрофа, а рекламен спот за телефонен секс с Каймановите острови или друго такова райско кътче. Стаята все още беше празна и Бренер го разбра, макар че не виждаше нито картината, нито цялото помещение. Въпреки че зрението му не беше се възстановило изцяло, слухът му продължаваше да работи със същата необичайна прецизност, както през изминалите дни, което малко го стъписа. Беше очаквал, че дадената назаем острота на слуха ще изчезне също така изведнъж, както изведнъж се беше появила. Може би нещата все пак не стояха така, както до този момент бе смятал, а именно, че съществува определено количество възприятия, разпределени равномерно върху всички сетива, което просто се измества, когато някое от тези сетива престане да функционира. Явно човешката нервна система разполага с огромни резерви, които може да използва по собствено желание както намери за добре. Подобни размишления биха били подходяща задача за решаване за хора като Шнайдер и колегите му, помисли си той — да открият тези резерви и да ги приложат. Все пак е много по-смислено занимание от това да блокираш здрави сетива.
Какво важно откритие! А в ситуацията, в която се намираше в момента, и неоценимо важно.
Бренер беше съвсем наясно, че малко му остава да започне истерично да крещи. Не беше се противил повече на Салид и не се противопостави, когато онзи след кратко претърсване на стаята започна безразборно да изважда дрехи от един шкаф и да му ги хвърля. Явно толкова са бързали да опразнят болницата, че не бяха имали време да приберат всички принадлежности на старите пациенти. За пръв път от няколко дни насам обличаше истински дрехи, а не болнична пижама, която открива гърба и задните части за любопитните погледи. Дори само заради това беше благодарен на арабина. Салид също си беше взел едно яке вместо синия хавлиен халат. Бренер не можеше ясно да различи, но предполагаше, че терористът (а според широко ширещите се представи терористите винаги са високи и широкоплещести) представлява доста смешна гледка с намачканото яке и възкъсите ръкави. Докато вървяха по коридора, се опита да го разгледа с периферното зрение, но нищо не видя. Имайки предвид състоянието му обаче, това в никакъв случай не означаваше, че не е така.
ЧАСТ ТРЕТА
„След туй видях четири Ангела да стоят на четирите ъгли на земята…
…И видях друг Ангел да възлиза (…). И той извика с висок глас (…):
не повреждайте земята, ни морето, нито дърветата…“
1.
Върху корниза на пердето имаше паяк. Не беше голям и не пълзеше, а от половин час беше застинал абсолютно неподвижно, сякаш прекрасно усещаше, че недоверчивият поглед непрекъснато го наблюдава и дебне за издайническо помръдване.
Естествено от тази неподвижност нямаше никаква полза. С вродения си инстинкт за вредители и мръсотия, който никога не я подвеждаше, Шарлоте забеляза малкия проклетник още в мига, когато той изпълзя от скривалището си и единствената причина, поради която паякът все още беше жив, бе тази, че до този момент не намери време да го унищожи. Както впрочем не намери и стълба или подходящ стол, с помощта на които със своите сто шейсет и три сантиметра ръст и деветдесет килограма тегло да достигне осемкраката отвратителна твар.