Що се отнасяше до времето, щеше да го направи сега, каквото и да стане, а подходящото приспособление за качване държеше в дясната си ръка. Беше останала без дъх, защото слезе до мазето само заради малката алуминиева стълба с три стъпала, което удължи живота на малкото животинче с още няколко секунди, необходими, за да остави товара и да си поеме дъх. Напоследък все по-трудно се качваше по стълби и това се дължеше не само на цигарите, както се опитваха да и внушат разни доброжелатели, а и на обстоятелството, че след няколко дни щеше да отпразнува шейсетия си рожден ден. Вече не беше на възраст, когато без усилие може да слиза по стръмните стълби в мазето и после да ги изкачва с товар в ръка. Усещаше всяко изкачено стъпало с костите си, а утре болките щяха да са още по-силни.
Тя по принцип нямаше нищо против паяците. Така, както нямаше нищо против плъхове, мишки, дървеници, кучета, хлебарки, котки или други твари — докато стоят надалече от нейния хотел, разбира се. Домашните животни тук не бяха разрешени и същото се отнасяше за всякакви животни, независимо от големината, външния вид или броя на краката им. Шарлоте стопанисваше малкия си хотел вече четиридесет години и беше много горда, че за всичките тези години нито един гост не се беше оплакал от насекоми. Което може би се дължеше и на факта, че разликата между нейните гости и това, което тя наричаше насекоми, не беше кой знае колко голяма. Може би само в броя и големината на крайниците…
Понечи да продължи, но сърцето и продължи да бие все така силно. Чак сега почувства колко много я е изморило отиването и връщането от мазето: коленете и трепереха, а в гърлото си усещаше лютив вкус. Измери с недоверчив поглед по-малкия от нокът на малкия пръст паяк и реши, че в следващите две минути едва ли ще помръдне, затова разтвори стълбата, за да седне. Само да си поеме малко дъх. Рядко се случваше, но в моменти като този наднорменото тегло и причиняваше главоболия. В последно време тези моменти бяха зачестили и Шарлоте с право предполагаше, че съвсем скоро щяха да започнат да стават още по-чести. Не и оставаше много да живее, знаеше си.
Тази сигурност нямаше нищо общо с някакви медицински причини, но въпреки това я стряскаше. Пушеше твърде много, спеше твърде малко, ядеше твърде много, което личеше по теглото и, но два пъти в годината се подлагаше на медицински преглед. Неволното поклащане на глава от страна на лекаря всеки път, когато гледаше резултатите от изследванията, не се дължеше на някакви болести, а единствено на това, че „С оглед на начина ви на живот вие сте неприлично здрава.“
Въпреки това нищо не променяше факта, че часовникът на живота и скоро щеше да спре. Беше на шейсет — или по-точно, щеше да ги навърши след някой и друг ден — и по-голямата част от определеното и време вече беше минало. Оставаха и десет, най-много петнадесет години, но не повече. Е, и това беше добре — никак не и се искаше да стигне деветдесет и да завърши живота си като сенилни останки от живо същество, сложени в инвалидна количка. Животът и беше добър — или по-голямата част от него — и не искаше да се оплаква. А и на кого ли?
Вече беше отпочинала достатъчно, за да предприеме втората част от акцията си. Протегна дясната си ръка, подпря се на дръжката на вратата, за да се изправи и тъкмо понечи да се хване за стълбата, когато на вратата се позвъни.
За миг Шарлоте застина, изненадана и по някаква неизвестна причина леко обезпокоена. Беше почти четири часът; необичаен час дори за нея. От друга страна пък, не чак толкова необичаен, че да се плаши или да се изненадва прекалено много. Времената, когато в хотела и отсядаха порядъчни гости, които се регистрираха и пристигаха и си заминаваха в горе-долу приличен час, отдавна бяха минали, ако изобщо бяха съществували.
Хората, които в последните години идваха, нямаха навик да се регистрират, а повечето дори не носеха и багаж. Даже не се задържаха за дълго — два, три часа, рядко цялата нощ.
Въпреки това беше обезпокоена и странно разтревожена. Може би заради полицейските сирени, които чу преди това, докато слизаше в мазето. Доста сирени, които се чуваха не много отдалеч.
На входната врата се позвъни втори път и Шарлоте се опита да си внуши, че нощният посетител освен всичко друго означава и потенциален приход. А тя имаше крещяща нужда от всеки пфениг. Гостите на хотела и напоследък идваха все по-рядко.
Прониза малкия паяк върху корниза с поглед, който казваше, че нещата между тях само се отлагат във времето, но няма да потънат в забрава, обърна се и излезе от стаята. Когато вече беше в коридора и се отправи към остъклената входна врата, се позвъни трети път. Този път звъненето продължи по-дълго и прозвуча някак… нетърпеливо. Гостът, който и да беше, явно бързаше. Това като че ли се отнасяше за всеки, който в четири през нощта търси стая в хотела. През цветното стъкло различи висока, черна сянка, която точно в същия миг вдигна ръка, за да натисне за четвърти път копчето на звънеца.