Шарлоте втренчено погледна парите, после притиснатите едно в друго тела, но накрая алчността и победи. Взе банкнотите, отвори вратата и отстъпи крачка назад. Непознатият се обърна, отиде при двамата и прехвърли ръката на неподвижната фигура през раменете си. Това, което каза за младежа, се оказа истина — не само изглеждаше болен, но беше и в безсъзнание. Даже и при лошото осветление Шарлоте забеляза, че лицето му е тебеширенобяло.
— Сигурен ли сте, че приятелят ви няма нужда от лекар?
— Напълно сигурен. Няколко часа сън и ще се оправи. — Чужденецът поклати глава и я погледна в лицето, но вторият мъж сведе поглед. Явно не искаше да бъде разпознат. На Шарлоте обаче не и убягна колко е неспокоен. В далечината отново се чуха полицейските сирени. Тя се запита дали появата на тримата странници нямаше нещо общо с тях. Ако да, тогава изникваше проблем. Сви рамене и се отдръпна от входа, за да направи място, като в същото време посочи зад себе си.
— Първият етаж. Можете да си изберете стаята. Вратите са отворени.
Ако на чужденеца това му се стори необичайно — както си и беше, — той не даде израз на учудването си. Само кимна с глава и мина покрай нея така бързо, че придружителят му с мъка успя да го настигне и за малко не изпусна третия човек. Шарлоте чак сега забеляза, че непознатият беше облечен в яке поне два номера по-малко за ръста му. А този, който беше в безсъзнание, изглеждаше така, сякаш излиза направо от гардероба на армията-спасителка. Тя имаше поглед за такива неща.
— Закуска няма — извика тя след тримата. — Но в стаята има кафе-машина. В единадесет започва следващият ден. Ако дотогава още сте тук, трябва да доплатите.
— Всичко е наред, разбрано. Толкова дълго няма да останем.
Шарлоте ги изгледа, докато стигнаха стълбището и се скриха от погледа и. Беше съвсем объркана, страхуваше се, но дори не знаеше от какво. Не от тримата, макар че чужденецът в малкото си яке и със странния си говор беше доста тайнствен. Не беше това. Шарлоте имаше опит с тайнствени гости. Тези тримата бяха странни, но далеч не най-откачените типове, които са идвали в хотела и, а сигурно и не най-опасните. Но в тях все пак имаше нещо различно… Различно от всички други, които някога е приемала.
Затвори вратата, но остави малкото прозорче отворено и в светлината на падащата лунна светлина разгледа трите банкноти, които продължаваше да стиска в дясната си ръка. Триста — добра цена за една нощ, още повече, когато от нея оставаха само два-три часа. Всъщност бяха доста много дори за тройка хомосексуалисти, търсещи закътано гнезденце. Но Шарлоте вече не ги смяташе за такива. По-скоро се питаше дали някой, готов да плати толкова много, за да го пуснат да влезе и да не се налага да отговаря на глупави въпроси, не беше готов да плати и повече.
Може би, кой знае? А може и да е готов да извърши други неща, за да запази инкогнитото си. Бързо се отказа да последва тримата и да поиска още пари и прибра получените банкноти в джоба на престилката си. За толкова години беше разбрала, че гостите приемат известна доза алчност, дори я очакват, но не биваше да пресилва нещата. Беше доста нездравословно да преиграва.
Освен това дяволски добре можеше да използва парите. Тристате марки щяха да решат финансовите и проблеми за остатъка от седмицата и бяха много повече от онова, с което можеше да се похвали през повечето седмици. Затвори прозорчето и грижливо заключи вратата. Можеше да и е съвсем безразлично кои са тримата и какво правят горе. Трябваше да и е безразлично.
Но дълбоко в себе си знаеше, че не е така. И никога не е било. Само че друг път не е било толкова ясно като днес.
Поклати неволно глава, усмихна се кисело и се опита да прогони мисълта, както толкова често го беше правила. Не се получи. Вместо да отиде в клетката, в която в продължение на десет или дори на двадесет години беше затваряла такива като нея, мисълта стана още по-силна и после отведнъж сякаш някакво було падна от очите и. За първи път от — години? от едно десетилетие? от самото начало? — от дълго, дълго време видя нещата около себе си такива, каквито бяха в действителност: Хотелът и отдавна вече не беше никакъв хотел, а пропаднало свърталище, където гостите плащаха на час и което не излъчваше никакъв избледнял блясък, а беше направо жалко.
Шарлоте присви очи. Чувстваше се… чужда, и то по някакъв странен начин, който не можеше да опише с думи. Живееше в този дом от четиридесет години, но никога преди не го е виждала с такъв ясен поглед, както сега. Сякаш беше слепец, който изведнъж проглежда, но вече не може да се оправи в обстановката, която през целия си живот е смятала, че познава. Всичко беше западнало. Беше евтино и най-вече измамно.