Нещата не винаги са били такива, но не можеше точно да си спомни момента, когато този дом престана да бъде дом и се превърна в гроб на мечтите и и в затвор на съвестта и. Преди десет години? Или преди двадесет? Или още тогава, когато го пое, когато беше още почти дете, което на гроба на родителите си получи подарък, без да подозира какво ще причини с него на себе си и на душата си?
Шарлоте направи още една крачка, пак спря и се огледа наоколо с широко отворени очи, чиито израз щеше да изплаши и нея самата, ако можеше отнякъде да се види. Тук долу и в трите други помещения, които използваше за свое жилище, блестеше от чистота, но това не променяше усещането и че се задавя от мръсотия. Кога започна? Кога, за Бога, престана да се грижи за неща, които не я засягаха, и кога започна наистина да вярва във всичките лъжи, с които винаги е живяла?
Не знаеше и може би това бе най-лошото. Не можеше да каже кога беше предала сама себе си.
Завесата падна така изведнъж, както изведнъж се беше вдигнала и мислите и се сториха толкова странни и глупави, колкото преди я бе изплашил видът на дома и. Що за безсмислици!
Поклати отривисто глава, усмихна се нервно и още веднъж погледна натам, където беше изчезнала странната тройка. Какво и става? Започваше да губи ума си или тези тримата просто я свариха в неподходящ момент? По дяволите, не и пукаше какво правеха тримата горе! Не я засягаше по никакъв начин, Всеки имаше право да живее живота си както намери за добре, да прави каквото иска. Ако тя не им дадеше стая, щяха да го правят на задната седалка на някоя кола или в парка. Това не променяше нищо. И не я засягаше.
Шарлоте изпъна рамене, обърна се и тръгна към кухнята. Там имаше насекоми, които най-сетне трябваше да унищожи.
2.
Противно на всякакви очаквания заспа още в колата. Може би се дължеше на закъснялото действие на някое от упойващите лекарства, с които беше натъпкан, а може би беше просто отбранителната реакция на тялото му, с която реагираше на стреса и страха, а може и така да беше устроен, че да изпада в безсъзнание като истерична девица. Все едно, когато Бренер се събуди, не можа нито да си спомни къде се намира, нито как е дошъл дотук. Отново лежеше на някакво легло, отново го болеше главата и отново се събуди с мъчителния спомен за странен кошмар. С това приликите с изминалите три дни свършваха.
Завивката над главата му не беше бяла, а имаше неопределен цвят и разбъркани шарки, прилични на воднисти петна. Явно някога е била поръбена с кант, който сега беше скъсан. Във въздуха се носеше лека неприятна миризма — смесица от студен цигарен дим, дълго несменяно спално бельо и различни миризми на храна. И леглото, върху което лежеше, беше твърдо. С гърба си болезнено усещаше пружините на матрака. На всичкото отгоре в стаята беше и студено.
Не беше сам. Вместо лекото жужене на електронните кучета сега чуваше гласове, които бяха много тихи и неразбираеми, но все пак бяха човешки гласове, които разговаряха. Сигурно подсъзнателно бе доловил някои от думите, защото разбра, че в разговора ставаше дума за него.
Обърна бавно глава, при което мръсният таван над главата му отстъпи място на също така мръсна стена с евтини тапети и поставена в безвкусна рамка картина, купена от универсалния магазин. От другата страна на стаята видя двамата мъже, които седяха до малка масичка и тихо, но оживено разговаряха. Думите им все още нямаха смисъл, но жестовете им го издаваха. Беше свидетел на разговор, който след малко вероятно щеше да прерасне в кавга.
Чак тогава му хрумна колко необичайно е наблюдението му. Не това, което виждаше, а че виждаше. Пред погледа му вече нямаше сива пелена. Улови само още няколко размити петна, но те постепенно изчезваха и вероятно бяха само остатъци от умората, която още не можеше да преодолее. Виждаше! Почти стопроцентово. Движението му не остана незабелязано от двамата. Те прекъснаха разговора си и се обърнаха към него. Когато Бренер видя лицата им, чак тогава си спомни и имената, а после и всичко останало. Не защото много му се искаше да си спомни…
— А, буден сте — обади се Салид. — Това е добре.
Йоханес добави:
— Как се чувствате?
— Хм-м — изсумтя Бренер, което според него беше подходящ отговор и на двете реплики. Не беше много сигурен дали е добре да е буден и да се чувства добре. — Какво стана? Къде сме? — попита той.
— На сигурно място — отговори Салид. — Но се страхувам, че не за дълго.
Без да каже нищо, Йоханес стана, прекоси малката стаичка и отиде до една мивка до вратата. Бренер чу как си наля чаша пода. Само звукът беше достатъчен, за да почувства жажда. Вече разбра къде се намираха — евтино легло, най-обикновен гардероб, несменявани от години тапети и задължителната мивка до вратата. Познаваше достатъчно такива стаи. През последните години можеше да си позволи да избягва хотели от тази категория, но добре ги познаваше.