— О, не, заблуждавате се — каза той. — Не съм тук, за да убия вас. Напротив.
Намести се по-удобно на стола и бръкна в джоба на якето си — според Бренер, за да извади пистолета и най-сетне да приключи с целия фарс. Вместо това извади пакет цигари и драсна клечка кибрит. Ръцете му все още леко трепереха.
Бренер и Йоханес си размениха бързи погледи. Може би Бренер се беше заблудил, що се отнася до отношението на духовника към Салид. В погледа му не видя и следа от разбиране — само объркване и дълбоко стаен страх, който явно имаше съвсем друга причина от тази, която Бренер предполагаше.
— Защо просто не ни разкажете защо сме тук? — попита Йоханес.
Салид издуха облак дим през носа, размаха длан пред лицето си, за да го разсее, и каза:
— Защото ми е нужна помощта ви.
Единствената причина, поради която това признание не изненада Бренер, беше тази, че вече нищо от действията на Салид не можеше да го изненада. Поне така се опитваше да си втълпи.
— За какво?
— За единственото, което мога да правя. Трябва да убия някого.
— И за това сме ви нужни ние? — Бренер отвори широко очи от учудване. — И как ви дойде наум, че ще можем да го направим? Или пък изобщо искаме?
— Свързано е с манастира — каза Салид. — С това, което открих там. Ще ви обясня, но първо искам да ми отговорите на няколко въпроса. Какво правехте вие там? Как се озовахте на мястото с онова момиче?
— Откъде знаете за момичето? — остро попита Бренер. Не знаеше защо, но му беше неприятно, че Салид спомена Астрид. Докосна спомен, който му се щеше да забрави.
— Знам — отвърна кратко Салид. — Откъде, няма значение. Как попаднахте там?
— Щом сте толкова добре информиран, трябва да знаете — враждебно отвърна Бренер. — Няма никаква причина. Стана съвсем случайно.
— Много отдавна престанах да вярвам в случайности.
— Наистина беше така — опита се да се защити Бренер. — Дори не подозирахме, че мястото съществува. Закъсах наблизо с колата и тръгнахме, за да търсим телефон. Това е.
— А вие? — Салид рязко се обърна към Йоханес, който съвсем инстинктивно се изпъна, сякаш отбранявайки се. Нещо в разговора се промени, толкова бързо, че нито той, нито Йоханес имаха време да реагират на промяната. Обяснението на Салид внезапно се превърна в разпит, на който те отговаряха, вместо да получат отговор.
— Аз пък още по-малко знам — отвърна Йоханес. — Научих за съществуването на това място от новините.
— Вярвам ви. Но не вярвам, че знаете по-малко от Бренер. Онзи мъж, с когото говорехте…
— Александър ли? Когото убихте?
Салид остро го изгледа. Замълча за кратко, после продължи с непроменен глас:
— …кой беше той? Беше от манастира, нали?
— Не. Никой от хората там не е оживял.
— Разкажете ми за този Александър. Кой е? Какъв беше?
Йоханес не отговори, но изражението на лицето му се промени и Бренер разбра, че не само той има неприятни спомени.
— Ще ви улесня — предложи Салид. — Ще ни кажа какво знам, а вие ще ми отговаряте с „да“ или „не“. Става ли?
Дръпна за последен път от цигарата си, огледа се за пепелник, не видя никъде и без много да се замисля, изгаси фаса върху масичката. Ако се съдеше по изгорените петна отгоре и, не беше първият, който го прави.
— Предполагам, че във вашата църква има нещо като… таен съвет. Разбира се, не се нарича така, но всъщност е такъв. Малка група беловласи старци, които пазят страшна тайна и разполагат с невероятна власт. Прав ли съм?
— Откъде знаете? — стъписано го изгледа Йоханес.
Салид се засмя.
— Знам, защото подобни съвети има във всяка религия. При нас също. Знае се за съществуването им, говори се с недомлъвки и човек се пази да не се доближава много-много до тях, но по принцип ги приемате доста сериозно. Колко такива организации има във вашата християнска църква? Двадесет? Петдесет?
— Вероятно повече — призна Йоханес. — Но хората на Александър…
— …са други — прекъсна го Салид. — Има нещо, което ги отличава от всички останали. По-незабележими са. Не приличат на другите, които всъщност раздуват тайната си, за да накарат цял свят да разбере, че имат тайна. И съществуват от много отдавна. От векове.
— Откъде знаете това? — още веднъж попита Йоханес.
Бренер забеляза как кръвта постепенно започва да се отдръпва от лицето му. Не разбираше уплахата му. Това, което разказваше Салид, дори не беше сензация.
— Знам, защото познавам тайната им. И мисля, че и вие я познавате. И двамата. Йоханес упорито мълчеше, но Бренер не се сдържа и каза убедено: