— Съжалявам… съжалявам наистина — излъга тя. — Ще изкупя греха си.
О, да, отвърна паякът с въздишка, в която имаше и дълбока тъга, и някаква твърдост. Ще го направиш.
Насекомото подскочи и се приземи върху лицето на Шарлоте, а малко след него същото направиха и останалите. Твърде късно Шарлоте осъзна, че се е заблудила. Ставащото не беше халюцинация. Тварите бяха истински и бяха дошли да и потърсят сметка за онова, което им бе сторила. Пълзяха в косата и, в ушите, в устата и в носа, подскачаха върху кожата, минаваха през дрехите, хапейки, щипейки, драскайки. Някои от ухапванията бяха наистина болезнени, но повечето не можеха сериозно да я наранят. Усещаше сякаш триене на фина шкурка по кожата си, което в първия момент не беше неприятно, нито пък болезнено.
Но само в първия момент. Двадесет години бяха дълго време. Беше унищожила много невинни живота, а сега те се бяха върнали. Всички, без изключение.
4.
— Това е смешно — каза Йоханес. Каза го не особено убедено и не много силно, но затова пък с безпокойство. Погледът му като че ли беше насочен към лицето на Салид, но всъщност не беше така. В действителност втренчено гледаше в една точка на пет сантиметра пред очите му.
Бренер не изпитваше нищо особено. Думите на Салид бяха твърде странни. Смешни. Напълно откачени. Но нито го изненадаха, нито учудиха или развеселиха. Чувстваше се като зрител на филм, който наблюдава действието на екрана, седнал удобно в креслото си, без да участва в него; всъщност, без дори да е особено заинтригуван от това действие. Поглеждаше ту Салид, ту Йоханес и за първи път, откакто бяха заедно, забеляза колко неестествено е изражението на лицата им. И двамата явно с всички сили се бореха да запазят самообладание, но като че ли изгледите да спечелят тази битка не бяха особено големи.
Отвън, някъде отдалеч, се чу полицейска сирена. Звукът сякаш разруши недействителността, която като невидима мъгла беше обвила стаята. Макар че преди малко Салид каза, че в хотела са на сигурно място, звукът го стресна. Той стана и бързо се приближи прозореца. Лекичко повдигна с два пръста пердето и погледна към улицата. Воят на сирената се приближаваше и звукът също се променяше; колата намаляваше скоростта си. Върху лицето на Салид се появи потрепваща ивица синя светлина и го раздели на две неравни половини, едната, от които остана в тъмнината, а другата ту попадаше в светлината, ту отново се скриваше. Лицето му обаче остана напълно неподвижно. Израженията, които Бренер смяташе, че вижда, бяха само игра на светлини и сенки. Салид изглеждаше напрегнат и много съсредоточен. Въпреки изнервящия звук и танцуващата синя светлина явно се чувстваше напълно сигурен. На какво ли разчита, запита се Бренер.
Звукът постепенно заглъхна, после изчезна и синята светлина върху лицето на Салид. Той не помръдна и продължи да се взира навън. Лицето му не потрепваше. Може би вече не е в състояние да показва чувствата си, помисли си Бренер. Едва познаваше този човек, но ако съдеше по чутото за него, сигурно е прекарал последните десет години от живота си като подгонено животно — непрекъснато в бягство, непрекъснато под напрежение, готов във всеки момент да нанесе удар или да бяга. Вероятно вече не можеше да живее другояче. Бренер се запита дали Салид изобщо знае какво означава думата сигурност, тоест да не се страхуваш. Реши, че едва ли я знае.
— Също ли го намирате смешно? — попита Салид след малко, без да отделя поглед от улицата, така че на Бренер му трябваха няколко секунди, за да разбере за кого се отнася въпросът му.
Искаше да отговори, но не можеше. Директният въпрос му даде да разбере, че досега само беше залъгвал себе си, че мисли върху това, което каза той. Убедителното „Естествено!“, което би било единственият отговор, не искаше да излезе от устата му. Беше се заблуждавал, че не изпитва нищо при думите на Салид. Беше нещо чуждо и плашещо, определено от естествените защитни механизми на съзнанието му за празнота само за да не се занимава с проблема.
Салид се дръпна от прозореца и го погледна право в очите. Не повтори въпроса си, но погледът му беше много по-настоятелен от всичко, което можеше да каже. Бренер не издържа на този поглед, отмести глава и притеснено потри ръце, за да спечели време.